Жената до мен говореше с хриплив глас. Тя търсеше спътник за една нощ, късче чужд живот, за да пламне и да забрави себе си и твърде болезнената яснота, че никога нищо не остава, никое Аз, никое Ти, а още по-малко едно Ние. Всъщност не търсеше ли тя същото, което и аз. Един спътник, за да бъде забравена самотата на живота, един другар, за да устои на безсмислието на битието.
— Хайде — казах, — нека се върнем. Безнадеждно е това, което искате вие, а и това, което искам аз.
Тя ме изгледа. После отметна глава назад и се засмя.
Отбивахме се в още няколко локала. Бройер беше разгорещен, приказлив и пълен с надежда. Пат бе притихнала. Не ми задаваше въпроси, не ми правеше упреци, не се опитваше да уяснява нищо, просто присъствуваше, понякога танцуваше, тогава изглеждаше, че се плъзга сред гмеж от марионетки и карикатури, като някакъв безшумен, красив, строен кораб, от времена време ми се усмихваше.
Дремотата на нощните локали плъзгаше сиво-жълти ръце по стените и лицата. Музиката сякаш свиреше в стъклена катафалка. Плешивият пиеше кафе. Жената с гущерските ръце се бе втренчила пред себе си. От една капнала от умора цветарка Бройер купи рози и ги раздели между Пат и другите две жени. Върху полуотворените пъпки имаше малки, бистри водни перли.
— Хайде да танцуваме веднъж заедно — каза ми Пат.
— Не — отказах аз, мислех за ръцете, които вече я бяха докосвали днес, и се чувствувах твърде смешен и жалък.
— И все пак — каза тя, очите й потъмняха.
— Не — отвърнах аз, — не, Пат.
Най-после си тръгнахме.
— Ще ви отведа до в къщи — каза ми Бройер.
— Добре.
В колата той имаше одеяло, което метна върху коленете на Пат. Изведнъж тя ми се видя много бледа и уморена. На раздяла жената от бара мушна в ръката ми една бележка. Престорих се, че нищо не се е случило и се качих в колата. По пътя гледах през прозореца. Пат седеше в ъгъла съвсем неподвижна. Дори дишането и не чувах. Бройер ни закара първо пред нейното жилище. Той знаеше дома й, без да пита. Пат слезе. Бройер й целуна ръка.
— Лека нощ — изрекох аз и не я погледнах.
— Къде да ви сваля? — попита ме Бройер.
— На следващия ъгъл — казах аз.
— С удоволствие ще ви закарам до вкъщи — отвърна той прекалено бързо и прекалено вежливо.
Искаше да ми попречи да се върна. Размислях дали да му перна един. Но бях твърде безразличен към него.
— Добре, тогава ме закарайте до бар „Фреди“ казах аз.
— Нима ще ви пуснат там по това време? — по пита той.
— Много мило е, че сте толкова загрижен — отговорих аз, — но бъдете уверен, че навред ще ме пуснат.
Едва изрекъл това, изпитах съжаление към него. Сигурно през цялата вечер в собствените си очи той бе изглеждал много великодушен и изискан. Такова убеждение не бива да се разрушава. С него се сбогувах по-приветливо, отколкото с Пат.
Барът беше още доста пълен. Ленц и Фердинанд Грау играеха покер с конфекционера Болвиз и с неколцина други.
— Сядай и ти — предложи ми Готфрид, — днес времето е благоприятно за покер.
— Не — отвърнах аз.
— Я погледни тук! — каза той и посочи една купчина пари. — Без блъфиране. Флошовете се носят из въздуха.
— Добре — казах аз, — дай насам! — Блъфирах с два попа и прогоних от играта четирима души. — Такава ще да е работата — продължих. — Времето, изглежда, е благоприятно за блъфиране.
— Винаги е такова — съгласи се Фердинанд и ми поднесе цигара.
Нямах намерение да стоя дълго време. Но сега усетих малко почва под краката си. Не ми беше кой знае колко добре; ала този бар бе за мен старо, почтено родно място.
— Остави ми половин бутилка ром — извиках на Фред.
— Долей го с малко червено вино — каза Ленц.
— Не — отрязах аз. — Нямам време за експерименти. Искам да се напия.
— Тогава вземи си от сладките ликьори. Скарах те ли се?
— Глупости.
— Не говори, бебо. Не дрънкай глупости пред стария татко Ленц, който познава добре бездните на сърцето. Кажи „да“ и пий!
— С жена човек не може да се скара. Най-много да й се ядоса.
— В три часа след полунощ е трудно да се открие тънката разлика. Впрочем аз съм се карал с всяка. Щом вече не можеш да се скараш с някоя, значи работата е към своя край.
— Добре — казах аз. — Кой дава?
— Ти — рече Фердинанд Грау. — Както преценявам, обзет си от мирова скръб, Роби. Не се оставяй да те погълне. Животът е пъстър, но не съвършен. Впрочем и в мирова скръб ти блъфираш чудесно. Два попа са вече дързост.