— Веднъж при една партия видях седем хиляди франка да стоят срещу два попа — каза Фред откъм бара.
— Швейцарски или френски? — попита Ленц.
— Швейцарски.
— Имал си щастие — продължи Готфрид. — С френски не би посмял да прекъснеш играта.
Играхме още един час. Спечелих доста. Болвиз непрестанно губеше. Пиех, но чувствувах само главоболие. Кафявите, развяващи се кърпи не ми се мяркаха пред очите. Само всичко се изостряше. Стомахът ми гореше.
— А сега престани и хапни нещо — каза Ленц. Фред, донеси му един сандвич и няколко сардинки. Прибери парите, Роби.
— Още един тур.
— Добре. Последен тур. Двойно?
— Двойно — казаха другите.
Твърде безсмислено поисках още три карти при десятка спатия и поп. Трите бяха вале, дама и ас. С тях спечелих срещу Болвиз, който имаше в ръцете си каре осмици и беше релансирал високо до луната. С проклятие на устата ми наброи куп пари.
— Виждаш ли — каза Ленц, — часа на флошовете. Седнахме на бара. Болвиз попита за Карл. Той не можеше да забрави това, че Кьостер бе спечелил надпреварата с неговата спортна кола. Все още искаше да купи Карл.
— Попитай Ото — каза Ленц, — но струва ми се, че той предпочита да ти продаде едната си ръка.
— Е, де! — каза Болвиз.
— Ти не можеш да го разбереш — отвърна Ленц, — ти, сине на търговския двадесети век.
Фердинанд Грау се засмя. Фред също. Накрая всички се разсмяхме. Който не бе в състояние да се смее над двадесетия век, би трябвало да се застреля. Но човек не можеше да се смее дълго над това. Всъщност то си беше за плач.
— Умееш ли да танцуваш Готфрид? — попитах аз.
— Естествено, нали едно време бях учител по танци. Забравил ли си?
— Забравил… нека е забравил — каза Фердинанд Грау. — Забравата е тайната на вечната младост. Човек остарява единствено чрез паметта си. В живота твърде малко се забравя.
— Не — каза Ленц. — Хората винаги забравят само това, което не трябва.
— Можеш ли да ме научиш? — попитах аз.
— Да танцуваш? За една вечер, бебо. Това ли ти е цялата мъка?
— Нищо не ме мъчи — казах аз, — само главоболие.
— Това е болестта на нашето време, Роби — успокои ме Фердинанд. — Най-добре би било човек да се ражда без глава.
Отидох и в кафене „Интернационал“. Алоис тъкмо щеше да спуска рулетките.
— Кой е още вътре? — попитах аз.
— Роза.
— Ела, тримата ще пийнем по една чашка.
— Добре.
Роза седеше до бара и плетеше малки вълнени чорапи за дъщеря си. Показа ми плетката. Беше изплела вече и едно палтенце.
— Как мина тази вечер? — попитах аз.
— Зле. Никой няма вече пари.
— Да ти заема ли малко? Ето, спечелих на покер.
— Комарджийските пари водят след себе си други — каза Роза, плю на банкнотите и ги прибра.
Алоис донесе три чаши. А после, когато дойде и Фрици, още една.
— Край! — каза той сетне. — Смъртно уморен съм.
Изгаси лампите. Тръгнахме си. Роза се сбогува с нас на вратата. Фрици се залепи за Алоис. Редом с него тя крачеше бодро и леко. Той тътреше по паважа своите плоски ходила. Спрях се, загледан подир тях. Видях как Фрици се наведе към мръсния крив келнер и го целуна. Той я отблъсна равнодушно. И изведнъж — не зная как ме връхлетя — когато се обърнах и обзрях безлюдната улица, къщите с тъмните прозорци и студеното нощно небе, ме заудря с пестници един толкова безумен копнеж по Пат, че ми се струваше: почвам да залитам. Вече не разбирах себе си, ни своето поведение, ни цялата вечер, нищо.
Облегнах се на стената на някаква къща и се втренчих пред себе си. Недоумявах защо направих всичко това. Бях попаднал в нещо, което ме разкъсваше, правеше ме безразсъден и несправедлив, подхвърляше ме насам-натам и разбиваше всичко, което бях подредил с усилен труд. Стоях там безпомощен и не знаех какво да правя. Не исках да се прибера в къщи, бих се почувствувал съвсем зле. Най-после се сетих, че у Алфонс още трябва да е отворено. Отидох. Мислех да остана там до сутринта.
Когато влязох, Алфонс почти не ме заговори. Изгледа ме за миг и продължи да чете вестника си. Седнах до една маса и се унесох в размисъл. Нямаше друг посетител. Мислех за Пат. Непрестанно за Пат. Мислех за това, как се бях държал. Изведнъж взех да си припомням всяка подробност. Всичко се обръщаше срещу мен. Единствен аз бях виновен. Бях загубил разсъдъка си. Взирах се в масата. Кръвта бучеше в глава гами. Озлобен и ядосан на себе си, бях в пълна безпътица. Аз, само аз разбих всичко.
Неочаквано нещо пропука и издрънча. С всичка сила бях стискал чашата си.
— И това е занимание — каза Алфонс и стана. Измъкна късчетата стъкло от ръката ми.
— Съжалявам — казах аз. — В момента не съобразих.