Той донесе памук и лепенка.
— Иди в публичния дом — каза Алфонс. — По-добре ще е.
— Хубаво — съгласих се аз. — Вече ми мина. Беше само пристъп на ярост.
— От яростта човек трябва да се освободи чрез забавление, а не като се коси — заяви той.
— Прав си — казах аз, — на човека обаче трябва и умение, за да го направи.
— Всичко е тренировка. Всички вие се втурвате с глава срещу стената. Но с годините човек се примирява.
Той постави на грамофона плоча с „Мизерере“ от „Трубадур“. Навън бързо се развиделяваше.
Поех към къщи. Алфонс ми бе дал да изпия една голяма чаша „Ферне-Бранка“. Усещах, че сега зад челото ми удрят тъпи секири. Улицата вече не беше гладка. В раменете ми бе налято олово. Попрекалил бях.
Бавно се изкачвах по стълбището и търсех ключа в джоба си. В полумрака долових нечие дишане. На най-горното стъпало на стълбата — свита фигура, безцветна и с неясни очертания. Направих две крачки.
— Пат… — казах аз поразен. — Пат, какво правиш тук?
Тя се раздвижи.
— Струва ми се, че дремнах малко…
— Да, но как се озова тук?
— Твоят ключ от жилището е у мене…
— Не исках да кажа това. Исках… — Моята зашеметеност изчезна, виждах изтърканите стъпала на стълбището, олющената стена и сребристата рокля, тесните, блестящи обувки. — Исках да кажа защо си тук?
— И аз се питах през цялото време…
Тя се изправи и се протегна, като че ли това бе най-естественото нещо на света — в късна нощ да седи тук на стълбата. После Пат вдъхна, бърчейки нос.
— Ленц би казал сега: коняк, ром, черешова ракия, абсент…
— Дори „Ферне-Бранка“ — признах аз и едва сега схванах правилно всичко. — Ти си знаменито момиче. Пат, а аз съм проклет от бога отвратителен идиот.
Отключих вратата. Изведнъж вдигнах Пат на ръце и я понесох през коридора. Тя лежеше на гърдите ми — сребърна чапла, уморена птица — извърнах глава, за да не усети моя алкохолен дъх, и почувствувах, че трепери, макар да се усмихваше.
Сложих Пат в едно кресло, запалих лампата и взех одеяло.
— Ако можех да предположа, Пат… Вместо да се скитам и да се отбивам тук и там, ако… Ах, каква жалка овца съм! От Алфонс звъних у вас, свирках и пред къщата и тъй като не се обаждаше, помислих, че не искаш…
— Но защо не се върна, като ме изпрати до дома?
— Да, сам се питам…
— По-добре ще бъде, ако следния път ми дадеш и ключа от стаята си — каза тя. — Тогава няма да ми се налага да чакам отвън. — Пат се усмихваше, но устните й потръпваха и мигом разбрах какво и струваше това връщане, чакането и сегашният смел момчешки тон…
— Пат — казах аз бързо, крайно объркан. — Пат, сигурно ти е студено, трябва да изпиеш нещо. Видях, че у граф Орлов още свети. Русите винаги имат чай, ще ида бързо при него и веднага ще се върна… — Чувствувах как у мен се надига гореща вълна. — Цял живот няма да забравя тази твоя постъпка — казах аз от вратата и минах по коридора.
Орлов беше още буден. Седеше в ъгъла на стаята под своята икона на света Богородица, пред нея гореше кандилце. Очите му бяха зачервени, на масата димеше малък самовар.
— Моля, извинете ме — казах аз, — един непредвиден случай. Бихте ли ми дали малко горещ чай?
Русите са свикнали на непредвидени случаи. Той ми даде две чаши, захар и напълни една чиния с дребни сладки.
— С най-голямо удоволствие ще ви услужа — каза Орлов. — Мога ли да си позволя да ви предложа и… често съм бивал в подобно… няколко зърна кафе за дъвчене…
— Благодаря — казах аз, — наистина ви благодаря. На драго сърце ще ги взема…
— Ако имате нужда от още нещо — каза Орлов и в този момент държанието му беше чудесно, — няма да си лягам още известно време…
В коридора сдъвках кафеените зърна. Те премахваха спиртната миризма. Пат седеше до лампата и се пудреше. За миг спрях до вратата. Много ме развълнува това, че тя седеше така, внимателно се гледаше в малкото огледалце и докосваше слепоочията си с пухчето.
— Пийни малко чай — предложих и аз. — Съвсем горещ е.
Пат пое чашата. Наблюдавах я как пиеше.
— Дявол знае какво стана тази вечер, Пат.
— Аз зная вече — отвърна тя.
— Така ли? Аз — не.
— И не е необходимо, Роби. Ти бездруго вече знаеш малко повече, отколкото трябва, за да бъдеш истински щастлив.
— Възможно е — съгласих се аз. — Но и така не върви, та откакто те познавам се държа все по-детински.
— Нека. Така е по-добре, отколкото ако ставаше все по-разумен.
— И това е обосновка — казах аз. — Ти много умело изваждаш хората от затруднено положение. Но мисля, че се струпаха най-различни неща.
Пат сложи чашата на масата. Аз се облегнах на леглото. Имах чувството, че се бях върнал в къщи след дълго, тежко пътуване.