Птичките почнаха да чуруликат. Навън се блъсна врата. Това бе госпожа Бендер, милосърдната сестра от яслите за кърмачета. Погледнах часовника си. Подир половин час Фрида щеше да е в кухнята и тогава не бихме могли да излезем незабелязано. Пат още спеше. Дишаше дълбоко и равномерно. Безчестие би било да я събудя. Но трябваше.
— Пат… — Тя промълви нещо насън.
— Пат… — Проклинах всички мебелирани стаи по света. — Пат, време е. Трябва да се облечем.
Тя отвори очи и още съвсем топла от съня, се усмихна като дете. Всякога се изненадвах от тази нейна веселост при събуждане и много я обичах. Аз никога не се събуждах весел.
— Пат… госпожа Залевски вече мие изкуствените си зъби.
— Днес ще остана при тебе…
— Тук?
— Да…
Изправих се.
— Блестяща идея… Но твоите неща… вечерно облекло и обувки…
— Тъкмо, тогава ще стоя тук до вечерта…
— А у вас?
— Ще телефонираме, че съм останала да нощувам някъде.
— Ще го направим. Гладна ли си?
— Още не.
— За всеки случай бързо ще открадна няколко пресни кифли. Те висят отвън до вратата на коридора. Тъкмо сега е време за това.
Когато се върнах, Пат стоеше до прозореца. Бе обула само своите сребристи обувки. Меката светлина на ранния ден падаше като воал над раменете й.
— Преживяното вчера вече сме забравили, нали Пат? — казах аз.
Тя кимна, без да се обърне.
— Просто вече няма да се събираме с други хора. Истинската любов не понася чуждо присъствие. Тогава няма да имаме никакви разправии, никакви пристъпи на ревност. Да вървят по дяволите и Бройер, и цялата му компания, нали?
— Да — каза Пат, — и Марковиц също.
— Марковиц? Кой е Марковиц?
— Жената, с която седеше на бара в „Каскада“.
— А-ха — казах аз изведнъж доста зарадван, — а-ха, тя ли е?
Извадих всичко от джобовете си.
— Погледни, Пат. От тази история все пак имаме малко полза. Спечелих на покер куп пари. Затова довечера ще излезем пак, нали? Но истински, без други хора. За нас те потъват в забрава, нали?
Тя кимна.
Слънцето се издигаше зад покрива на Профсъюзния дом. Прозорците заблестяха. Косите на Пат бяха облети от светлина, а раменете й — златни.
— Какво собствено каза ти, какво прави този Бройер? Каква професия има, искам да кажа?
— Архитект.
— Архитект — повторих аз малко засегнат, защото по-приятно би било за мен да чуя, че не е никакъв. Хм, архитект, това пък какво е, а, Пат?
— Да, мили.
— Нищо особено, нали?
— Съвсем нищо — каза Пат убедено, обърна се и се засмя. — Нищо не е това, изобщо нищо. Празни работи!
— А тази стаичка не е ли твърде жалка, а, Пат? Други хора естествено имат по-доб…
— Тя е чудесна — тази стаичка — прекъсна ме Пат. — Това е една великолепна стаичка и аз наистина не зная по-хубава, мили!
— Но, Пат, аз имам своите слабости и съм само шофьор на такси, обаче…
— Ти си един много обичен крадец на кифли и пияч на ром, мил си ти! — В някакъв порив тя се хвърли на шията ми. — Ах, ти глупчо, колко е хубаво да се живее!
— Но само с теб, Пат, наистина.
Утрото наставаше прелестно и лъчезарно. Долу надгробните паметници тънеха в лека омара, разнасяна от ветреца. Върхарите на дърветата бяха вече щедро огрени от слънцето. От комините на къщите се виеше дим. Продавачите виком предлагаха първите вестници. Легнахме за сънно будуване, сънно бленуване, чуден унес, прегръдка в прегръдка, дъх до дъх.
После, в девет часа, телефонирах първо като таен съветник Буркхард лично на подполковник Егберт фон Хаке, а подир него на Ленц, за да поеме моя сутрешен курс с таксито.
Той веднага ме прекъсна.
— Стига, детко, твоят Готфрид не напразно е познавач на дебрите в човешкото сърце. Вече имах предвид това. Приятно прекарване, златен бебчо!
— Затваряй си човката! — казах аз щастливо и след това обявих в кухнята, че съм болен и че до обед ще лежа в леглото. Три пъти трябваше да отблъсквам атаките на загриженост от страна на госпожа Залевски, която ми предлагаше чай от лайка, аспирин и компреси. По-сетне успях да промъкна Пат в банята и да останем на спокойствие.
XIV
Седмица по-късно в двора на работилницата неочаквано се появи хлебопекарят със своя форд.
— Излез, Роби — каза Ленц със злъчен поглед към прозореца, — тоя козуначен Казанова положително иска да направи някаква рекламация.
Хлебопекарят изглеждаше навъсен.
— Да няма нещо на колата? — попитах го аз.
Той поклати глава.
— Напротив. Върви великолепно. Сега пак е почти като нова.
— Така е — потвърдих аз и заинтригуван го изгледах.
— Работата е… — поде той, — де, де… иска ми се да имам друга кола. По-голяма… — Той се огледа. — Нямахте ли преди един кадилак?