Моментално схванах каква бе подбудата. Черната персона, с която той живееше, бе сломила неговата съпротива.
— Ех, кадилакът! — казах аз мечтателно. — Тогава трябваше да се решите веднага! Той беше чудесен! За седем хиляди марки го дадохме! Почти като подарък!
— Чак пък подарък…
— Като подарък! — повторих аз натъртено и обмислях как би трябвало да постъпя. — Но мога да попитам — казах сетне. — Допустимо е човекът, който го купи тогава, да има нужда от пари. В днешно време такива работи стават бързо. Момент.
Отидох в работилницата и на един дъх описах какво се беше случило. Готфрид скочи.
— Момчета, от къде можем да докопаме в галоп някой стар кадилак?
— Остави на мене тази грижа — заявих аз, — а ти по-добре внимавай междувременно хлебопекарят да не си иде.
— Дадено! — Готфрид изчезна.
Телефонирах на Блументал. Нямах голяма надежда, но човек трябва да опитва. Той беше в бюрото си.
— Искате ли да продадете кадилака? — попитах аз направо.
Блументал се засмя.
— Имам кандидат за колата — продължих аз, плаща в брой веднага.
— Веднага и в брой — отвърна Блументал, след като помисли малко, — в тези времена подобни думи звучат като истинска поезия…
— На същото мнение съм — потвърдих аз и изведнъж станах по-весел. — И така, как стоят нещата, ще можем ли да поговорим?
— Винаги може да се говори — каза Блументал.
— Добре. Кога да се срещнем?
— Днес следобед имам време. Да речем, в два часа тук, в бюрото.
— Добре.
Сложих слушалката.
— Ото — казах аз доста възбуден на Кьостер, — никога не съм очаквал, но струва ми се, че нашият кадилак пак ще се върне!
Кьостер сложи настрана книжата си.
— Наистина ли? Иска ли да го продаде?
Кимнах и погледнах през прозореца навън, където Ленц оживено говореше на хлебопекаря.
— Той греши — казах аз неспокойно, — говори твърде много. Хлебопекарят е кула, изградена от недоверие, трябва да бъде убеден чрез мълчание. Искам бързо да сменя Готфрид.
Кьостер се засмя.
— На добър час, Роби!
Смигнах му и излязох. Не повярвах на ушите си, Готфрид и не мислеше предварително да пее химни за кадилака; с голямо усърдие той разправяше на хлебопекаря как индианците в Южна Америка пекат своя царевичен хляб. Хвърлих му един признателен поглед, а после се обърнах към хлебопекаря.
— За съжаление човекът не иска да продаде колата…
— Така си и мислех — додаде веднага Ленц, сякаш се бяхме наговорили.
Повдигнах рамене.
— Жалко! Но го разбирам…
Обзет от нерешителност, хлебопекарят стоеше. Погледнах Ленц. И той незабавно постави въпроса.
— Не можеш ли да опиташ още веднъж?
— Ще го направя във всеки случай — отвърнах аз. — Бездруго, поне успях да го склоня да се срещнем днес по обед. Къде мога да ви намеря след това? — попитах хлебопекаря.
— В четири часа ще идвам тук наблизо. Тогава ще намина още веднъж…
— Добре… а и аз вече ще знам с положителност; Надявам се, че все пак ще смогнем да уредим работата.
Хлебопекарят кимна. След това се качи в своя форд и запраши.
— Ти си загубил ума си! — избухна Ленц, когато оня сви зад ъгъла. — Първо трябваше насила да задържам човечето, а сетне ти без каквото и да било усилие го пусна да си върви!
— Логика и психология, драги ми Готфрид! — отвърнах аз и го потупах по рамото. — Ти още не ги разбираш тия работи…
Ленц тръсна рамо, за да се освободи от ръката ми.
— Психология… — заяви той пренебрежително. — Най-добрата психология е благодатният случай! И ти имаше сега такъв. Този човек вече няма да дойде…
— В четири часа отново ще бъде тук…
Готфрид ме погледна съчувствено.
— Да се обзаложим ли? — попита той.
— С удоволствие — приех аз, — но ще изгубиш. По-добре от тебе познавам този човек! Интересът му трябва да се разпалва постепенно. А и не мога да му продам нещо, което ние самите още не притежаваме.
— Ех, мили боже, ако е само това — каза Готфрид, клатейки глава, — тогава в живота от тебе няма да излезе нищо, бебо! Та тъкмо такива са истинските сделки! Ела, искам безплатно да ти прочета една лекция върху съвременния стопански живот…
По обед тръгнах за срещата с Блументал. По пътя вървях с чувството на млад козел, който отива при стар вълк. Слънцето нагорещяваше асфалта и с всяка крачка се изпаряваше по малко от желанието ми да влизам в схватка с ловкия Блументал. Най-добре би било набързо да приключа работата. Затова, влизайки, преди той да успее да отвори уста, изрекох на един дъх:
— Господин Блументал, пред краката ви пада една порядъчна придобивка! За кадилака платихте пет хиляди и петстотин марки — предлагам ви шест — при условие че действително мога да го препродам. Това ще се реши тази вечер…