Излязох на двора и разказах на хлебопекаря, че вероятно ще вземем колата. Действително собственикът иска седем хиляди и петстотин марки, но като види сухата пара, ще отстъпи на седем хиляди…
Хлебопекарят ме слушаше толкова разсеяно, че се учудих.
— В шест часа ще позвъня още веднъж на човека — казах аз накрая.
— В шест? — В своята разсеяност хлебопекарят се сепна. — В шест трябва… — Изведнъж той се обърна към мене. — Бихте ли ме придружили?
— Докъде? — попитах аз удивен.
— До вашия приятел художника. Портретът е завършен.
— Ах, така ли, при Фердинанд Грау…
Той кимна.
— Нека отидем заедно. След това ще можем да говорим за колата.
Изглежда, че за него бе от особено значение да не отива сам. От друга страна, за мен също тъй бе от значение вече да не го оставям сам. Затова казах:
— Добре, но тъй като е доста далеч, няма да е зле да потеглим още сега.
Фердинанд Грау Не изглеждаше добре. Лицето му беше сиво-зелено, посърнало и подпухнало. Посрещна ни на вратата на ателието. Хлебопекарят едва го погледна. Той беше странно неуверен и развълнуван.
— Къде е? — веднага попита.
Фердинанд посочи с ръка към прозореца. Портретът бе облегнат там на един статив. Забързан, хлебопекарят влезе и спря като прикован недалеч от картината. След известно време свали шапка. Толкова бе бързал, че съвсем бе забравил да го стори преди това. Двамата с Фердинанд останахме до вратата.
— Как си, Фердинанд? — попитах го аз.
Той махна с ръка неопределено.
— Случило ли се е нещо?
— Какво може да се случи?
— Изглеждаш зле…
— И повече нищо?
— Не — казах аз, — нищо.
Той положи едрата си ръка на рамото ми и се усмихна с лице, което напомняше муцуната на старо бернардинско куче.
Изчакахме още някое време. После отидохме при хлебопекаря. Изненадах се, като видях портрета. Главата бе направена много добре. По сватбения портрет и по втората снимка — на нея покойната изглеждаше много измъчена — Фердинанд бе нарисувал една още млада жена, която гледаше пред себе си със сериозни, малко безпомощни очи.
— Да — каза хлебопекарят, без да се обръща, това е тя. — Каза го повече на себе си, а на мен ми се стори, че то дори не стигна до съзнанието му.
— Светлината достатъчна ли е? — попита Фердинанд.
Хлебопекарят не отговори.
Фердинанд се приближи, за да понагласи статива.
Сетне се отдръпна и ми кимна да отида с него в съседната малка стая.
— Никога не бих и помислил — каза той удивен. — Оня, дето знае да пресмята само отстъпки, е трогнат. Реве…
— Всеки бива тропнат някога — отвърнах аз. — С разликата, че за този там е твърде късно…
— Твърде късно — потвърди Фердинанд, — винаги е много късно. Така става в живота, Роби. — Той крачеше бавно напред-назад. — Нека го оставим за известно време сам и необезпокояван. Междувременно бихме могли да изиграем партия шах.
— Ти имаш златна душа — казах.
Фердинанд се спря.
— Защо? От това той няма нито полза, нито вреда. Ако непрестанно мислехме за такива работи, на света не би останал човек, който някога да се засмее, Роби…
— Отново си прав — казах аз. — И тъй, да изиграем бързо една партия.
Наредихме фигурите и почнахме. Фердинанд спечели почти без усилие. Той ме матира с топ и кон, без да въведе в игра царицата.
— Във всеки случай — казах аз, — ти изглеждаш така, сякаш три нощи не си спал. При това играеш като морски пират.
— Винаги когато ме обземе меланхолия, играя добре — отвърна Фердинанд.
— А защо си обхванат от меланхолия?
— Ах, просто така. Защото притъмнява. Настъпването на вечерта всякога настройва меланхолично порядъчния човек. Без определена причина. Просто така, най-общо…
— Но единствено когато е сам — казах аз.
— Естествено. Часът на сенките. Часът на самотата. Часът, в който конякът има най-добър вкус. — Грау донесе бутилка и две чаши.
— Не е ли време да идем оттатък при хлебопекаря? — попитах аз.
— Веднага — Фердинанд напълни чашите. — Наздраве, Роби! Защото един ден всички ще пукнем!
— Наздраве, Фердинанд! Защото засега все още сме на този свят!
— Ех — каза той, — понякога сме били на косъм от прощаването с него. Да пием по чашка и за това.
— Добре.
Върнахме се в ателието. Тъмнината се бе сгъстила. С увиснали рамене хлебопекарят продължаваше да стои пред портрета. Изглеждаше жалък, загубен в голямото празно помещение и ми се стори, че се бе смалил.