— Да ви опаковам ли картината? — попита Фердинанд.
Той се сепна.
— Не…
— Тогава ще ви я пратя утре.
— Не може ли да остане тук още малко? — попита хлебопекарят колебливо.
— Но защо? — Смаян, Фердинанд отвърна с въпрос и пристъпи по-близо. — Не ви ли харесва?
— О, да, много, ала бих искал да остане още тук…
— Не разбирам защо…
Хлебопекарят ме погледна, търсеше помощ. Прозрях — той се страхуваше да окачи портрета в дома си, при черната развратница. Може би и от страхопочитание пред мъртвата не искаше да я занася там.
— Но, Фердинанд — казах аз, — портретът спокойно би могъл да остане тук, щом е платен…
— Естествено…
Поуспокоен, хлебопекарят извади чековата книжка от джоба си. Двамата отидоха до масата.
— Четиристотин марки остатък? — попита хлебопекарят.
— Четиристотин и двадесет — отвърна Фердинанд, след като приспадна отстъпката. — Искате ли разписка?
— Да — отговори хлебопекарят, — за да се спази редът.
Мълчаливо двамата написаха чека и разписката. Продължих да стоя прав до прозореца. Огледах се. В полумрака на свечеряването по стените наоколо се мержелееха лицата от невзетите и неплатените портрети в златни рамки. Приличаха ми на някакво призрачно събрание от отвъдния свят И сякаш всички тези неподвижни очи бяха насочени към картината до прозореца, която сега се присъединяваше към тях и над която вечерта разливаше последния жив отблясък. Атмосферата беше странна — двете приведени пишещи фигури до масата, сенките и множеството безмълвни картини. Хлебопекарят се върна до прозореца. Очите му — с червени жилки — приличаха на стъклени топчета, устата му бе полуотворена, долната устна увиснала, виждаха се тъмните петна по зъбите му — беше смешно и тъжно как стоеше той пред нас. В етажа над ателието някой почна да свири на пиано, явно упражнение за пръстите, все в една и съща гама. Звучеше остро и мъчително. Фердинанд Грау седеше още до масата. Той си запали, пура. Пламъкът на кибрита освети лицето му. От слабия червеникав пламък полутъмното помещение изглеждаше страшно голямо и наситеносиньо.
— Възможно ли е още нещо да се промени в портрета? — попита хлебопекарят.
— Какво?
Фердинанд се приближи. Хлебопекарят посочи накита.
— Може ли отново да се махне това?
Отнасяше се за голямата златна брошка, която бе поискал да се добави на времето, когато поръчваше портрета.
— Положително — каза Фердинанд. — тя дори засенчва лицето. Портретът ще спечели, ако бъде заличена.
— И аз така мисля. — Той се повъртя още известно време. — Колко ще струва?
Разменихме погледи с Фердинанд.
— Не струва нищо — каза той добродушно. — Напротив, ще трябва дори да ви върна. В такъв случай ще има по-малко работи на картината. — Хлебопекарят изненадан вдигна глава. За момент изглеждаше така, сякаш щеше да приеме намаляването на цената. Но след това каза решително:
— Ох не, оставете… Нали все пак сте я рисували…
— И това е вярно…
Тръгнахме си. На стълбището, като гледах пред себе си превития му гръб, някак се развълнувах от вида на хлебопекаря и от обстоятелството, че заради измамата с брошката съвестта бе почнала да го гризе. Смятах за неподходящо и ми беше неприятно в такова настроение да се заловя здраво и да го обсипя с доводи в полза на кадилака. Но сетне поразмислих, че част от неговата — уверен бях — искрена жал за покойната жена положително се дължеше само на това, че в къщи Черната беше такава кокотка и тази мисъл ме ободри напълно.
— Можем да поговорим за работата и у дома — предложи хлебопекарят отвън.
Кимнах. За мен това беше много изгодно. Наистина хлебопекарят смяташе, че между своите четири стени ще бъде по-силен, аз обаче разчитах на подкрепата на Черната.
Тя вече ни чакаше до вратата.
— Поздравявам ви сърдечно — започнах аз, преди хлебопекарят да бе отворил уста.
— За какво? — попита тя бързо, очите й играеха.
— За вашия кадилак — отвърнах аз невъзмутимо.
— Съкровище! — С един скок тя увисна на шията на хлебопекаря.
— Но това още не е съвсем… — Той направи опит да се освободи и да й обясни. Тя обаче го държеше здраво и размахвайки крака, се завъртя в кръг с него, за да не го остави да проговори. Пред очите ми кръжаха ту хитрата й смигаща муцуна над неговото рамо, ту над нейното — главата на брашнен червей, протестиращ напразно.
Най-после хлебопекарят успя да се освободи.
— Но още не се е стигнало дотам — отряза той.
— И все пак — казах аз с голяма сърдечност, дошъл е моментът. Поемам отговорността да се пазаря и да сваля от цената последните петстотин франка. За кадилака вие няма да броите ни пфениг повече от седем хиляди марки! Съгласен ли сте?