— Естествено! — каза Черната бързо. — Това наистина е евтино, съкровище!
— Престани! — Хлебопекарят вдигна ръка.
— Какво те прихваща пак? — нахвърли се тя върху него. — Първо каза, че вземаш колата, а сега стоиш тука и не я искаш!
— Но той естествено я иска — вметнах аз. — Дори вече се спазарихме за всичко…
— Е, какво, съкровище, защо тогава?… — Тя се прилепи плътно до него. Той се помъчи отново да се освободи, но Черната притискаше пълните си гърди о ръката му. Лицето на мъжа издаваше раздразнение, но съпротивата му отслабваше.
— Фордът… — каза той.
— Разбира се, ще бъде включен в сметката.
— Четири хиляди марки…
— …е струвал на времето, нали? — попитах приветливо.
— Трябва да бъде взет за четири хиляди марки — заяви хлебопекарят твърдо. Сега той бе намерил точката, от която можеше да мине в контранастъпление, след като му бе нанесен изненадващ удар. — Та колата е почти нова.
— Нова — казах — след гигантския ремонт.
— Но днес преди обед вие сам го казахте.
— Днес преди обед нещата стояха другояче. Между ново и ново има разлика, зависи дали се купува, или се продава. За да струва четири хиляди марки, вашият форд би трябвало да е със златна броня.
— Четири хиляди марки или нищо няма да стане — заяви хлебопекарят твърдоглаво. Той отново си беше предишният и, изглежда, искаше да заличи цялата сантименталност, която бе проявил.
— Тогава довиждане — отговорих аз и се обърнах към Черната. — Съжалявам, уважаема госпожо, но не мога да си позволя сделка, от която ще загубя. От кадилака така и така ние няма да спечелим нищо, затова не бихме могли да включим в сметката и един стар форд на необикновена цена. Сбогом…
Тя ме задържа. Очите й искряха, сега така се нахвърли върху хлебопекаря, че той изгуби и ума, и дума.
— Ти самият сто пъти си казвал, че фордът вече не чини нищо — изсъска тя накрая със сълзи на очи.
— Две хиляди марки — казах аз, — две хиляди марки, въпреки че и това се равнява на самоубийство.
Хлебопекарят мълчеше.
— Е, хайде, кажи нещо! Защо се мотаеш тук и не си отваряш устата? — изфуча Черната.
— Господа — казах аз, — ще ида да взема кадилака. В това време навярно вие ще обсъдите въпроса помежду си.
Усетът ми подсказваше, че бих постъпил най-добре, ако изчезнех. Черната щеше да продължи моето дело.
Час по-късно отново бях там с кадилака. Веднага забелязах, че спорът бе решен по най-простия начин. Хлебопекарят правеше впечатление на съсипан и върху костюма му се бе залепила една перушинка, а Черната, напротив, искреше, люлееше гърди и се усмихваше доволно и заговорнически. Беше се преоблякла, носеше тънка, копринена, плътно прилягаща към тялото рокля. В един момент, в който мъжът й не я наблюдаваше, тя ми смигна с едно око и кимна в знак на това, че всичко е уредено. Направихме едно пробно пътуване. Черната се беше разположила удобно на широката седалка и непрекъснато бъбреше. Имах желание да я изхвърля през прозореца, но все още ми беше необходима. Доста нажален, хлебопекарят се бе свил до мене. Той тъгуваше предварително за своите пари, а това е най-истинската тъга, която съществува.
Отново стигнахме пред дома на хлебопекаря и отново се качихме горе. Той излезе от стаята, за да донесе парите. Сега имаше вид на стар човек. Черната поглаждаше с ръце роклята си.
— Добре нагласихме работата, нали?
— Да — казах аз неохотно.
— Затова сто марки трябва да се отделят за мене…
— Ах, така ли… — казах аз.
— Старият стиснат козел — пошепна ми тя поверително и се приближи още повече — има пари като слама! Но докато му се откъсне нещо!… Дори завещание не иска да направи. Сетне, то се знае, всичко ще се падне на децата, а наша милост така и ще си остане! Не е никакво удоволствие с такова грохнало старче… Тя се приближи още повече и разлюля гърдите си. — Утре ли да намина при вас за стоте марки? Кога сте там? Не искате ли да се отбиете тук? — Тя се ухили. — Утре подир обед съм сама…
— Тогава ще ви ги пратя тук… — казах аз.
Черната не преставаше да се хили.
— Че донесете ги сам. Или ви е страх?
Вероятно ме смяташе за боязлив и искаше да ми покаже каква е работата.
— Не ме е страх — казах аз, — но нямам време. Точно утре трябва да отида на лекар. Стар сифилис, знаете! Такова нещо вгорчава живота на човека.
Тя толкова рязко отстъпи крачка назад, че едва не се преметна през едно плюшено кресло. Тъкмо в този момент хлебопекарят се върна. Недоверчив, той изгледа странишком Черната. Тогава ми наброи парите на масата. Броеше бавно и колебливо. Върху розовите тапети на стаята сянката му ту се издигаше, ту се снишаваше — броеше заедно, с него. Докато пишех разписката, се сетих, че днес вече бях наблюдавал подобна сцена с тая разлика, че на мое място бе Фердинанд Грау. Макар да нямаше нищо особено в това, то ми се струваше странно.