— Това бе в моите неосъзнати години. Човек не бива да говори с презрение за парите. Парите правят много жени влюбени. Любовта, тъкмо обратното, прави много мъже алчни за пари. Следователно парите насърчават идеалите, а любовта — материализма.
— Днес си в чудесна форма, — отвърна Пат. — Тридесет и пет.
— У мъжа — продължавах да обяснявам аз — алчността към парите се поражда от желанията на жените. Ако нямаше жени, нямаше да има и пари, а мъжете биха били героичен род. В окопите нямаше жени, там не играеше голяма роля и това дали някой притежава нещо някъде, важно беше само какво представлява той като мъж. Тези думи не бива да се тълкуват в полза на окопите, те трябва само да осветлят правилно любовта. Тя буди лошите инстинкти на мъжа, стремежа към притежание, към авторитет, към печалба, към спокойствие. Не напразно диктаторите приемат с по-голяма благосклонност сътрудници, които са женени, така те са по-малко опасни. И не случайно католическите духовници нямат жени, иначе те никога нямаше да станат толкова смели мисионери.
— Днес ти си в приказна форма — каза Пат с уважение. — Петдесет и две.
Отново мушнах парите си в джоба и запалих цигара.
— Няма ли да престанеш да броиш? — попитах аз. — Ти вече отдавна надхвърли седемдесет години!
— Сто, Роби! Сто е хубаво число. До него бих искала да стигна.
— Моите почитания, това е смелост! Но какво ще правиш тогава?
Бързият й поглед ме докосна едва-едва.
— Ще видя. Тук моите схващания се разграничават от твоите.
— Положително. Впрочем само първите седемдесет години ще са трудни. После ще бъде по-просто.
— Сто! — обяви Пат и ние станахме.
Морето ни посрещна като огромно сребърно корабно платно. Дълго преди това вече долавяхме неговия солен дъх; хоризонтът ставаше все по-широк и по-светъл и изведнъж то вече лежеше пред нас, могъщо и безкрайно.
Шосето се виеше в дъга почти край морския бряг. После се появи гора, а зад нея — село. Попитахме за къщата, в която щяхме да живеем. Намираше се недалеч, извън селото. Кьостер ни беше дал адреса. След войната бе живял в нея цяла година.
Това беше малка усамотена вила. В красива дъга минах със ситроена пред сградата и дадох сигнал. Някакво широко бледо лице се мярна зад един от прозорците, взря се за момент и изчезна.
— Да се надяваме, че това не е госпожица Мюлер — казах аз.
— Няма значение как изглежда — отвърна Пат.
Вратата се отвори. Слава богу, не беше госпожица Мюлер! Беше слугинята. Госпожица Мюлер, собственицата на вилата, се яви минута по-късно. Изискана дама с посивели коси и старомомински вид. Носеше затворена догоре черна рокля и златен кръст като брошка.
— Провери още веднъж и доопъни чорапите си, Пат — пошепнах и аз след един поглед към брошката и слязох.
— Вярвам, че господин Кьостер е съобщил вече за нас — казах аз.
— Да, той ми телеграфира, че ще дойдете. — Тя ме оглеждаше внимателно. — А как е господин Кьостер?
— Ах, много добре, доколкото днес изобщо може да се каже така.
Тя кимна и продължи да ме изучава.
— Отдавна ли го познавате?
„Ще ме подложи на истински разпит“ — помислих си аз и дадох сведения откога познавам Ото. Изглежда остана доволна. Пат се приближи. Беше си опънала чорапите. Погледът на госпожица Мюлер се смекчи. Видимо бе по-благоразположена към нея, отколкото към мене.
— Имате ли още стаи за нас? — попитах аз.
— Щом господин Кьостер е телеграфирал, ще получите стая — заяви госпожица Мюлер и ме погледна малко неодобрително. — Вие ще получите дори най-хубавата ми стая — каза тя на Пат. Пат се усмихна. Госпожица Мюлер също се усмихна.
— Ще ви я покажа — заяви тя.
Двете вървяха редом по тясна пътека, която водеше през малка градина. Аз се влачех подире им и изглеждах едва ли не излишен, тъй като госпожица Мюлер се обръщаше единствено към Пат.
Стаята, която ни показа, се намираше на долния етаж. Имаше самостоятелен вход откъм градината. Това много ми хареса. Беше доста голяма, светла и приятна. На едната й страна, в нещо като ниша, бяха поставени две легла.
— Е? — попита госпожица Мюлер.
— Много е хубава — каза Пат.
— Великолепна дори — добавих аз, за да се подмажа. — А къде е другата?
Госпожица Мюлер бавно се обърна към мене.
— Другата? Каква друга? Друга стая ли искате? Тази не ви ли харесва?
— Тя е просто чудесна — отвърнах аз, — но…
— Но? — попита госпожица Мюлер малко остро. — За съжаление нямам по-добра от тази.
Тъкмо поисках да й обясня, че са ни необходими две отделни стаи, когато тя вече добави:
— Ала вашата жена я намира много хубава…
Вашата жена! Имах чувството, че съм отстъпил крачка назад. Но не се бях помръднал от мястото си. Внимателно хвърлих поглед към Пат, която се бе облегнала на прозореца и сдържаше усмивката си, като ме гледаше да стоя така.