— Жена ми, разбира се — казах аз, забил очи в златния кръст на шията на госпожица Мюлер. Нямаше какво да се прави, не биваше да й обяснявам. С вик би паднала в безсъзнание. — Свикнали сме да спим в две стаи — казах аз. — Всеки в отделна стая, искам да кажа.
Госпожица Мюлер неодобрително поклати глава.
— Две стаи, когато хората са женени — това са такива нови моди…
— Съвсем не — казах аз, преди тя да се настрои недоверчиво. — Жена ми спи много леко, а пък аз, за жалост, хъркам доста силно.
— Ах, така ли — вие хъркате! — отвърна госпожица Мюлер с такъв тон, сякаш отдавна би трябвало да се сети за това.
Страхувах се, че сега ще ми предложи стая горе, на втория етаж, но, изглежда, за нея бракът бе свято нещо. Тя отвори вратата към малка съседна стая, в която освен едно легло почти нямаше друго.
— Чудесно! — казах аз. — Това е напълно достатъчно. Но да не би да преча на някой друг? — Исках да узная дали ще бъдем сами тук долу.
— Няма да пречите никому — обясни госпожица Мюлер и изведнъж изразът на достолепие се свлече от лицето и. — С изключение на вас никой друг не живее тук. Всички останали стаи са празни. — Тя постоя един миг, после се овладя. — Тук в стаята ли ще се храните или в столовата?
— Тук — казах аз. Тя кимна и си излезе.
— Е, госпожа Локамп — обърнах се аз към Пат. — Добре се наредихме. Но аз не посмях да кажа нищо, този стар дявол има толкова благочестив вид. Изглежда, не й се понравих. Смешно. А обикновено винаги съм имал успех със стари дами.
— Това не беше стара дама, Роби, а една много мила стара госпожица.
— Мила? — Вдигнах рамене. — Но все пак тя има държание. В къщата няма жив човек, а тя се представя така величествено!
— Изобщо не беше толкова величествена.
— По отношение на тебе — не.
Пат се засмя.
— На мене тя ми допадна. А сега хайде да донесем куфарите и да си извадим нещата за плаж.
Бях плувал цял час и лежах на плажа на слънце. Пат бе още във водата. Нейната бяла шапка от време на време се мяркаше сред синевата на прииждащите вълни. Няколко чайки крещяха. На хоризонта бавно минаваше параход, чийто пушек се вееше като знаме.
Слънцето прижуряше. Стопяваше всяка съпротива срещу отпускане в сънно безгрижие. Затворих очи и се изтегнах. Горещият пясък хрущеше. Шумът на слабия прибой нахлуваше в ушите ми. Той ми напомняше нещо, един ден, в който бях лежал също така…
Беше през лятото на 1917 година. Тогава нашата рота се намираше във Фландрия и веднъж ненадейно получихме няколко дни отпуск, за да отидем в Остенде — Майер, Холтхоф, Брайер, Лютгенс, аз и още неколцина. Повечето от нас никога не бяха ходили на море, тези няколко дни, тази почти необяснима пауза между смърт и смърт се превърна във волно отдаване на слънцето, пясъка и морето. През целия ден стояхме на плажа, изтягахме голите си тела на слънце, защото да бъдеш гол, да не си скован от оръжия и униформа, беше вече равнозначно на мир — лудувахме на брега и отново, и отново се хвърляхме в морето, усещахме дишането си, движенията на своите ръце и крака, цялата сила, която имаше по това време всяко нещо в живота, в тези часове забравяхме всичко и искахме да забравим всичко. Но вечер, в здрача, когато слънцето се скриваше, откъм хоризонта над бледнеещото море се понасяха сиви сенки, тогава към шума на прибоя бавно, като глуха закана, се примесваше един друг тон; засилваше се и накрая топовният грохот от фронта вземаше превес. В такива мигове се случваше изведнъж сиво мълчание да прекъсне разговорите, главите да се вдигнат, ослушвайки се, а по веселите лица на уморените от игра момчета внезапно да изпъкне отново суровият лик на войни, за един момент още трогателно облъхнат от едно удивление, от една меланхолия, която е събрала всичко, нивга неизречено: смелост и озлобление, и жажда за живот, воля за изпълнение на дълга, заедно с отчаянието, надеждата и тайнствената печал на рано белязаните. Няколко дни по-късно започна голямата офанзива и на трети юли ротата вече наброяваше само тридесет и двама души, а Майер, Холтхоф и Лютгенс бяха мъртви.
— Роби! — извика Пат.
Отворих очи. За миг трябваше да се опомня къде съм. Винаги когато ме връхлитаха спомени от войната, изведнъж се откъсвах и понасях надалеч. При други спомени не се чувствувах така.
Станах. Пат излизаше от водата. Тя вървеше точно по слънчевата пътека на морето, широка ивица светлина обливаше нейните рамене и Пат бе така обкръжена от лъчи, че изглеждаше почти тъмна. С всяка крачка към брега изглеждаше все по-висока в яркото сияние, докато слънцето на късния следобед се оказа зад главата и като някакъв ореол.