Скочих, така недействителна, сякаш от някакъв друг свят, ми се стори сега тази картина: необятното синьо небе, белите пенливи гребени на вълните и красивата стройна фигура пред тях, като че ли бях сам в света и от водите излизаше първата жена. В един миг почувствувах огромната безмълвна мощ на красотата и долових, че бе по-силна от цялото кърваво минало, че трябваше да бъде по-силна, защото иначе светът би рухнал, а тя би била задушена в неговата страшна обърканост. И свръх това усетих, че съществувам, просто съществувам, че и Пат съществува, че живея; бях се измъкнал от ужаса, имах очи, ръце и мисли, и горещия прилив на кръвта; и всичко това бе едно необяснимо чудо.
— Роби! — извика Пат още веднъж и ми махна с ръка.
Взех от земята халата и и забързах към нея.
— Твърде дълго стоя във водата — казах аз.
— Съвсем съм топла — изрече тя, останала без дъх.
Целунах мокрото й рамо.
— В началото трябва да бъдеш малко по-благоразумна.
Тя поклати глава и ме погледна сияеща.
— Доста дълго бях разумна.
— Така ли?
— Естествено. Прекалено дълго! Сега най-после искам веднъж да бъда неблагоразумна. — Засмях се и прилепих лицето си до бузата й. — Нека бъдем неблагоразумни, Роби! Да не мислим за нищо, изобщо за нищо, само за нас и слънцето, за отпуска и морето!
— Добре — съгласих се аз и взех хавлиената кърпа. — Първо искам да те изсуша добре. Собствено от какво си толкова мургава?
Тя се загърна в халата.
— Остана ми от моята благоразумна година. Тогава всеки ден трябваше да лежа по един час на балкона на слънце, а вечер да си лягам в осем часа. Довечера в осем часа ще дойда да се изкъпя още веднъж.
— Ще видим — отвърнах аз. — В намеренията си човек винаги отива далеч. В изпълнението — не. В това е и неговият чар.
От вечерното къпане нищо не излезе. Разходихме се до селцето, в здрача излязохме със ситроена, тогава изведнъж Пат се почувствува много уморена и пожела да се приберем вкъщи. Често бях наблюдавал как тя след лъчезарна живост бързо изпадаше във внезапна морност. Нямаше много сили, нямаше и никакви запаси от енергия, а съвсем не правеше такова впечатление. Винаги изразходваше цялата си жизнена сила и тогава Пат изглеждаше неизчерпаема в пъргавата си младост, но после изведнъж идваше момент, в който лицето й пребледняваше, очите й хлътваха в дълбоки сенки, тогава идваше краят на силите й. У Пат умората не настъпваше бавно, а изведнъж, просто за секунди.
— Да караме към къщи, Роби — каза тя и тъмният й глас стана по-дълбок от обикновено.
— Вкъщи ли? При госпожица Елфриде Мюлер, със златния кръст на гърдите? Кой знае какво си е наумил междувременно дяволът!
— Вкъщи, Роби — каза Пат и уморено се облегна на рамото ми. — Там е нашият дом.
Свалих едната си ръка от волана и обгърнах раменете на Пат. Така пътувахме бавно през синята мъгла на свечеряването и когато най-сетне съзряхме осветените прозорци на малката къща, която се гушеше като тъмно животно в падината, доловихме отсянка на чувството, което буди завръщането у дома.
Госпожица Мюлер вече ни очакваше. Тя се бе преоблякла и вместо черната вълнена рокля носеше черна копринена рокля със същата пуританска кройка. Вместо кръст към нея бе добавила брошка — свързани сърца, котва и кръст — църковният символ на вяра, надежда и любов.
Тя бе несравнимо по-приветлива, отколкото следобед и попита дали е подходящо приготвеното за вечеря: яйца, студено месо и пушена риба.
— Е, да — казах аз.
— Не ви ли харесва? Това е прясно пушена писия.
— Разбира се — казах аз хладно.
— Прясно пушената писия трябва да е великолепна на вкус — заяви Пат и ме погледна с укор. — Истинска вечеря, каквато човек би могъл да пожелае първия ден, когато е на море, госпожице Мюлер. Ако се добави и истински горещ чай…
— О, разбира се! Съвсем горещ, на драго сърце! Веднага ще наредя да донесат всичко.
Госпожица Мюлер прошумя със своята копринена рокля и успокоена излезе бързо.
— Действително ли не обичаш риба? — попита Пат.
— О, напротив! А пушена писия! От дни мечтая за такова нещо!
— А защо се държиш така отвисоко? Прекаляваш.
— Трябваше да и се отплатя за начина, по който ме прие следобед.
— Ах, мили боже! — Пат се засмя. — Нищо не можеш да отминеш! Отдавна бих го забравила на твое място.
— Аз не. Аз не забравям толкова лесно.
— Би трябвало обаче — отвърна Пат.
Слугинята дойде с таблата. Писиите бяха като от злато и топаз и миришеха чудесно на море и дим. Освен тях имаше и пресни скариди.