— Почвам да забравям — казах аз мечтателно. Забелязвам още, че съм и страшно гладен.
— Аз също. Но първо ми дай бързо малко горещ чай. Странно, ала тръпна от студ! А навън е съвсем топло.
Погледнах я. Беше бледа, макар да се усмихваше.
„Вече нито дума за дълго къпане“ — казах си аз и попитах слугинята:
— Имате ли малко ром?
— Какво?
— Ром. Една напитка в бутилки.
— Ром?
— Да.
— Не. — Безизразните очи на лицето й — луна от бухнало тесто, бяха широко отворени. — Не — повтори тя.
— Добре — отвърнах аз. — Не е беда. Сбогом. Бог да, ви пази! — Момичето изчезна. — Какво щастие е, Пат, че имаме прозорливи приятели — казах аз. — Тази сутрин на тръгване Ленц набързо ми пъхна в колата един сравнително тежък пакет. Да видим какво съдържа!
Взех пакета от колата. Беше малко сандъче с две бутилки ром, една коняк и бутилка портвайн. Вдигнах ги високо. — Ром „Сент Джеймс“ дори! Можеше да се разчита на момчетата!
Отворих едната бутилка и налях в чая на Пат доста ром. При това забелязах, че ръката й леко трепери.
— Наистина ли ти е толкова студено? — попитах аз.
— Само за миг. Вече ми е по-добре. Ромът е хубав. Но след малко ще си легна.
— Направи го веднага, Пат — казах аз. — Тогава ще изтеглим масата до леглото и ще ядем така.
Пат бе склонна на това. Взех още една завивка от моето легло и нагласих масата.
— Пат, не би ли изпила един истински грог? Ще бъде още по-добре. Мога да го приготвя веднага.
Пат поклати глава.
— Вече се чувствувам добре.
Погледнах я. Нейният вид действително беше по-хубав. В очите й отново се бе появил блясък, устните бяха твърде червени, а кожата й светлееше матово.
— Чудесно, как неусетно ти мина — казах аз. — Сигурно се дължи на рома.
Пат се усмихваше.
— И на леглото, Роби. Аз се съвземам най-добре в леглото. То е моето убежище.
— Забележително. Щях да полудея, ако трябваше да си легна толкова рано. Сам, искам да кажа.
Тя се засмя.
— За една жена това е съвсем друго.
— Не казвай „за една жена“. Ти не си една жена.
— А какво?
— Не зная. Но не си жена. Ако беше истинска, обикновена жена, аз не бих могъл да те обичам.
Тя ме погледна.
— А можеш ли изобщо да обичаш?
— Ех, че приказки по време на вечеря! — възкликнах аз. — Имаш ли и други такива въпроси?
— Навярно. Но как ще отговориш на този?
Налях си чаша ром.
— Наздраве, Пат. Може и да имаш право. Вероятно всички ние не умеем да обичаме! Както преди, смятам аз. Но от това не е станало по-лошо. Само нещо се е променило. Така обичта не се вижда.
Почука се. Влезе госпожица Мюлер. В ръката си държеше малка стъклена кана, на чието дъно се полюшваше някаква течност.
— Ето, донесох ви ром.
— Благодаря — казах аз трогнат, наблюдавайки стъкления напръстник. — Много любезно от ваша страна, но ние успяхме да си намерим вече.
— О, боже! — Поразена, тя оглеждаше четирите бутилки на масата. — Толкова много ли пиете?
— Само за лекарство — отвърнах аз кротко, като избягвах да гледам Пат. — По лекарско предписание. Имам твърде сух черен дроб, госпожице Мюлер. Но няма ли да ни направите честта? — Отворих бутилката с портваин. — За ваше здраве! Дано скоро домът ви бъде пълен с гости!
— Благодаря много. — Тя въздъхна, направи лек поклон и отпи като птичка. — Приятна ваканция! — Тогава ми се усмихна дяволито. — Виното обаче е силно. И хубаво.
При това преобразяване от учудване едва не изтървах чашата. Бузите на госпожица Мюлер се зачервиха, очите й засвяткаха и тя почна да говори за най-различни неща, които не ни интересуваха. Пат се отнасяше към нея с ангелско търпение. Накрая госпожица Мюлер се обърна към мене.
— Значи, господин Кьостер е добре?
Кимнах.
— На времето той беше много тих — каза тя. — Често дни наред дума не продумваше. И сега ли е такъв?
— Е, сега вече говори понякога.
— Той прекара почти цяла година тук. Все сам…
— Да — казах аз. — При такива обстоятелства човек става по-мълчалив.
Госпожица Мюлер кимна сериозно и погледна към Пат.
— Сигурно сте уморена.
— Малко — каза тя.
— Много — добавих аз.
— Тогава ще си вървя — отвърна тя изплашено. — И така, лека нощ! Спете добре!
Тя колебливо си тръгна.
— Мисля, че предпочиташе да остане тук по-дълго — казах аз. — Смешно нали, така изведнъж?
— Горката жена — отвърна Пат. — Положително всяка вечер си седи сама в стаята, а има и грижи.
— Да, навярно… — казах аз. — Но, струва ми се, общо взето, се държах много мило с нея.
— Да. — Пат погали ръката ми. — Роби, открехни леко вратата…