Отидох и отворих вратата. Вън бе станало по-ясно и ивица лунна светлина падаше по пътечката чак до стаята. Като че ли градината бе чакала само да отворя вратата, толкова силно нахлу нощното ухание на цветята, сладкият мирис на шибой, резеда и рози изпълни цялата стая.
— Погледни само — рекох аз, като сочех навън.
В лунния зрак, който ставаше все по-бистър, вече можеше да се види цялата градинска алея. Цветята от двете й страни бяха привели стебла, листата им бяха като патинирано сребро, а цветовете, които през деня грееха, сега блещукаха призрачно и нежно в матови пастелни тонове. Лунната светлина и нощта бяха отнели от яркостта на техните багри, но в замяна дъхът им беше по-силен и по-сладостен, отколкото когато и да било през деня.
Обърнах поглед към Пат. Слаба и крехка, тя лежеше върху белите възглавници. Сред тъмните коси нежно изпъкваше лицето й. Тя нямаше много сили, но и в нея се криеше тайната на крехкостта, тайната на цветята в здрача и в разливащата се светлина на луната. Пат се поизправи.
— Наистина съм много уморена, Роби. Лошо ли е това?
Седнах до нея на леглото.
— Съвсем не. Ще спиш добре.
— Но ти още не искаш да си лягаш.
— После ще се разходя малко по брега.
Тя кимна и се облегна назад. Поседях още известно време.
— През нощта остави вратата отворена — каза тя вече в просъница. — Тогава ще имам усещането, че спя в градина…
Дишането на Пат стана по-дълбоко, вдигнах се тихо и отидох в градината. Спрях до дървената ограда и запалих цигара. Оттук се виждаше в стаята. Хавлията на Пат бе преметната на един стол, роклята й и малко бельо бяха върху нея, а на пода, пред стола, се виждаха обувките на Пат. Едната беше полулегнала. Докато гледах така, изпитвах странно чувство — като че се намирах в роден дом и си мислех за това, че сега имам някого и ще го имам, че стига да измина две три крачки, ще го видя и ще бъда при него, днес, утре и за дълго време може би…
Може би, мислех си аз, може би, вечно — една дума, без която днешният човек не минава. Защото днес на хората липсва сигурност, сигурността липсва на всичко и на всички.
Слязох надолу към крайбрежието, при морето и вятъра, при глухия рев на вълните, който се надигаше като далечен топовен тътен.
XVI
Седях на брега и гледах залеза на слънцето. Пат не беше с мене. През деня не се бе чувствувала добре.
Когато се стъмни, станах, за да си ида вкъщи. Тогава видях откъм гората да се задава слугинята. Тя махаше с ръка и викаше нещо. Не разбирах какво, вятърът и морето я заглушаваха. С ръка й посочих да ме изчака, вече наближавах. Но тя продължи да тича и присви длани около устата си.
— Госпожата… — долових аз — бързо!
Затичах.
— Какво има?
Момичето едва си поемаше дъх.
— Бързо… госпожата… нещастие…
Бягах по пясъчния път към къщи. Дървената градинска вратичка се отваряше трудно, прескочих я и се втурнах в стаята. Пат лежеше на леглото с окървавени гърди и конвулсивно свити ръце, от устата й се стичаше кръв. До нея стоеше госпожица Мюлер с кърпи и една купа вода.
— Какво е станало? — извиках аз и я отместих встрани.
Тя промълви нещо.
— Донесете превръзки! — виках аз. — Къде е раната?
Тя ме гледаше с треперещи устни.
— Няма никаква рана…
Изправих се.
— Кръвоизлив — каза тя.
Струваше ми се, че са ме ударили с чук по главата.
— Кръвоизлив? — Скочих и взех блюдото с водата от ръката й. — Донесете лед, донесете бързо малко лед.
Натопих кърпата за лице в купата и я поставих на гърдите на Пат.
— Вкъщи нямаме лед — каза госпожица Мюлер.
Обърнах се. Тя отстъпи назад.
— Донесете лед, за бога, изпратете някого в най-близката кръчма и телефонирайте за лекар!
— Но ние нямаме телефон…
— По дяволите! Къде е най-близкият телефон?
— У Масман.
— Тичайте у тях. Веднага телефонирайте на най-близкия лекар. Как се казва? Къде живее? — Преди да успее да изрече някакво име, аз я изтиках навън. — Бързо, бързо, тичайте по-скоро! Далеч ли е?
— На три минути — каза жената и забърза.
— Донесете и лед! — извиках подире й.
Тя ми кимна и затича.
Взех водата и отново натопих кърпата. Не смеех да докосна Пат. Не знаех дали лежи удобно, бях отчаян, защото не знаех; единственото, което трябваше да зная, беше дали е правилно да пъхна възглавницата под главата й, или да я оставя да лежи на ниско.
Гърлото на Пат хъхреше, после тя се попривдигна и от устата и бликна струя кръв. Пое дълбоко дъх, със стенание, в очите и имаше нечовешки ужас, задави се и се закашля и отново бликна кръв, аз я държах здраво, бях мушнал едната си ръка под рамото й, усещах как се тресе нейният клет измъчен гръб, виждаше ми се, че това продължава безкрайно, тогава, останала без капка сила, тя се отпусна назад…