Влезе госпожица Мюлер. Изгледа ме като призрак.
— Какво трябва да правим? — извиках аз.
— Лекарят ще дойде веднага — пошепна тя, — лед на гърдите и ако може и в устата…
— На ниско или на високо да лежи, казвайте, по дяволите, бързо!
— Така да остане… той ще дойде веднага…
Сложих късчета лед на гърдите на Пат, изпитах облекчение от това, че можех да правя нещо, натроших на ситно лед за компреси и й поставих един и гледах само тези сладки, обичани, измъчени устни, тази единствена уста, тази окървавена уста…
Чу се шум от велосипед. Скочих. Лекарят.
— Мога ли да ви помагам? — попитах аз. Той поклати глава и извади нещата от чантата си. Стоях съвсем близо край него до кревата и бях вкопчил ръце в страничната рамка. Лекарят повдигна очи. Направих крачка назад, но не го изпусках от погледа си. Той оглеждаше гръдния кош на Пат. Пат стенеше.
— Опасно ли е? — попитах аз.
— Къде се е лекувала жена ви? — попита той в отговор.
— Какво? Къде се е лекувала ли? — заекнах аз.
— При кой лекар е ходила? — попита той нетърпеливо.
— Не зная — отвърнах аз. — Не, не зная нищо, не вярвам…
Той ме изгледа.
— Би трябвало да знаете поне това.
— Не зная. Никога не ми е казвала за това.
Той се приведе над Пат и я попита. Тя се мъчеше да отговори. Но последва нов пристъп на кашлица с кръвотечение. Лекарят подхвана Пат. Тя жадно искаше да поеме глътка въздух, при вдишване гърдите й свиреха.
— Яфе — произнесе тя с гъргорене.
— Феликс Яфе? Професор Феликс Яфе? — попита лекарят. Тя потвърди с очи. Той се обърна към мене. Бихте ли могли да му телефонирате. По-добре е да питаме него.
— Да, да — отговорих аз, — веднага. После ще го повикам. Яфе?
— Феликс Яфе — каза лекарят. — Попитайте за телефонния номер.
— Ще й мине ли?
— Трябва да се спре кръвоизливът — каза лекарят.
Хванах слугинята и се спуснах тичешком по пътя. Тя ми показа къщата с телефона. Позвъних. Малка компания седеше на кафе и на бира. Обходих с поглед кръга на събраните и не можех да проумея, че хората пият бира, докато Пат храчеше кръв. Поисках светкавичен разговор и зачаках до апарата. Докато се ослушвах в бръмчащия мрак, виждах в процепа между завесите отрязък от съседното помещение, засенчен, но все пак ясен. Виждах да се поклаща една плешива глава, в която се отразяваше жълта светлина, виждах една брошка върху черната тафта на пристегната рокля и една двойна брада, пенсне и висока прическа над него, кокалеста старческа ръка с дебела жили, която барабанеше по масата — не исках да гледам, но като че ли бях беззащитен; детайлите ми се натрапваха, бодяха очите ми като твърде силен светлинен лъч.
Най-после търсеният номер се обади. Попитах за професора.
— Съжалявам — каза сестрата, — професорът излезе.
Сърцето ми спря да тупти, а после изведнъж заби като ковашки чук.
— Но къде е? Веднага трябва да говоря с него.
— Не зная. Може би се е върнал в клиниката.
— Моля, позвънете в клиниката. Ще чакам тук. Нали имате и друг апарат?
— Момент. — Бръмченето се разнесе отново, бездънна непроницаемост, над която трептеше само една тънка метална жица. Сепнах се. До мене в притулен кафез запя канарче. Пак се чу гласът на сестрата.
— Професор Яфе вече е излязъл от клиниката.
— Накъде е тръгнал?
— Това наистина не мога да кажа, господине.
Свършено! Облегнах се на стената.
— Ало — каза милосърдната сестра, — още ли сте там?
— Да… чуйте ме, сестра, не знаете ли кога ще се върне?
— Никой не може да каже.
— Когато излиза, не ви ли казва къде ще е? Би следвало. Ако се случи нещо, нали трябва да бъде повикан?
— В клиниката има лекар.
— Не бихте ли могли тогава него да… не, няма смисъл, та той не знае. Добре, сестра — казах аз, смъртно уморен, — щом професор Яфе дойде, помолете го веднага да се обади тук. — Казах и телефонния номер. — Но моля ви, бързо, сестра.
— Можете да разчитате на това, драги господине. — Тя повтори номера и затвори телефона.
Стоях сам. Поклащащите се глави, плешивината, брошката, другата стая сега се бяха отдалечили, сякаш отпечатани на бляскава еластична лента, която се люлее. Огледах се. Нямаше какво друго да правя тук.
Стигаше само да кажа на хората да ме извикат, когато се позвъни. Но не можех да се реша да оставя телефона. Струваше ми се, че ще изпусна някакво спасително въже. И изведнъж се сетих. Вдигнах слушалката и поисках телефонния номер на Кьостер. Трябваше да си е у дома. Просто не можеше да бъде другояче.
И ето че през кипежа на нощта до мен стигна спокойният глас на Кьостер. Неочаквано аз самият се почувствувах спокоен и му казах всичко. Долавях, че той вече си записваше.