— Добре — каза Ото, — веднага тръгвам с колата да го търся. Ще му телефонирам. Не се тревожи. Ще го намеря.
Свърши се. Свърши ли се? Светът бе замрял. Магията бе изчезнала. Забързах обратно към къщи.
— Е — попита лекарят, — намерихте ли го?
— Не — казах аз, — намерих обаче Кьостер.
— Кьостер? Не ми е известен. Какво каза той? Как я е лекувал?
— Лекувал ли? Той не я е лекувал! Кьостер ще го търси.
— Кого?
— Яфе.
— Боже мой, кой е пък този Кьостер?
— Ах, да… извинете. Кьостер е мой приятел. Той ще търси професор Яфе. Аз не можах да го открия.
— Жалко — каза лекарят и отново се обърна към Пат.
— Той ще го намери — потвърдих аз. — Стига само да е жив, ще го намери.
Лекарят ме изгледа така, сякаш бях полудял. После сви рамене.
Светлината на лампата тегнеше над всичко в стаята. Попитах дали бих могъл да помогна. Лекарят тръсна глава. Взирах се през прозореца навън. Пат хъркаше. Затворих прозореца и застанах на вратата. Наблюдавах пътя.
Внезапно чух някой да вика:
— На телефона!
Обърнах се.
— На телефона! Аз ли да ида?
Лекарят скочи.
— Не, аз. Ще го разпитам по-добре. Останете тук. Не правете нищо. Веднага ще се върна.
Приседнах на леглото до Пат.
— Пат — позовах я тихо. — Всички сме тук. Бдим. Нищо няма да ти се случи. Нищо не бива да ти се случва. Професорът вече се обади. Ще ни каже всичко. Сигурно утре той самият ще дойде. Ще ти помогне. Ти ще оздравееш. Но защо никога не си ми говорила за това — че още си болна? Малкото кръв не е беда, Пат. Пак ще ти я възвърнем. Кьостер е намерил професора. Сега всичко е наред, Пат.
Лекарят се върна.
— Не беше професорът… — Станах. — Беше един ваш приятел. Ленц.
— Кьостер не го ли е намерил?
— Напротив. Получил е от него указания. Приятелят ви Ленц ми ги предаде по телефона. Дори много ясно и правилно. Вашият приятел лекар ли е?
— Не. Искаше да стане. А Кьостер?
Лекарят ме погледна.
— Ленц съобщи, че преди няколко минути Кьостер тръгнал с колата. Взел е и професора.
Необходимо ми бе да се облегна на нещо.
— Ото — произнесох аз.
— Хм — добави лекарят, — само в едно нещо сгреши, смяташе, че след два часа щели да бъдат тук. Познавам пътя. И при най-бързо каране ще са им потребни три часа. Все пак…
— Докторе — отвърнах аз, — можете да разчитате на това. Щом е казал два часа, след два часа ще бъде тук.
— Невъзможно е. Пътят е с много завои, пък е и нощ.
— Почакайте — казах аз.
— И все пак… макар и по-късно… по-важното е, че той ще дойде.
Не можех да издържам повече. Излязох навън. Беше се появила лека мъгла. Морето шумеше в далечината. От дърветата се стичаха капки. Огледах се. Вече не бях сам. Отвъд хоризонта, някъде на юг, сега виеше мотор на кола. През мъглата по белите пътища фаровете хвърляха светлина, гумите свиреха и две ръце бяха вкопчени във волана, две очи се взираха в мрака, студени, съзнателно хладнокръвни, очите на моя приятел.
По-късно научих от Яфе, как бе протекло всичко.
Веднага след нашия телефонен разговор Кьостер позвънил на Ленц, за да му каже да се приготви. После взел Карл и бързо стигнали с Ленц до клиниката на Яфе. Милосърдната сестра смятала, че професорът е отишъл на вечеря. Тя казала на Кьостер няколко локала, в които вероятно би могъл да го намери. Кьостер потеглил. Карал без да се съобразява с пътните знаци; не го било грижа, че полицаите се втурвали подире му. И сякаш яхнал кон, летял с колата през оживените улици. В четвъртия локал намерил професора. Яфе веднага си спомнил. Оставил яденето си и незабавно тръгнал с него. Отишли в жилището на професора, за да вземат необходимите неща. Единствено дотам Кьостер карал наистина бързо, но не бясно. Не искал преждевременно да плаши лекаря. По пътя Яфе попитал къде лежи Пат. Кьостер назовал едно градче на около четиридесет километра. Мисълта му била веднъж да вземе професора в колата. Тогава всичко останало щяло да тръгне от само себе си. Докато нареждал чантата си, Яфе давал наставления на Ленц какво да телефонира. След това се качил в колата при Кьостер.
— Опасно ли е? — попитал Кьостер.
— Да — отговорил Яфе.
От този момент Карл се превърнал в бял призрак.
Стрелнал се изведнъж и се понесъл. Промъквал се сред движението, качвал се с две колела на тротоара, втурвал се неправилно в еднопосочни улици, търсел най-прекия път, за да излезе от града.
— Да не сте луд? — извикал професорът.
Кьостер се промъкнал до високата броня на един автобус, намалил за момент газта, а после моторът отново завил.