— Карайте по-бавно! — викал лекарят. — Каква ще ви е ползата, ако предизвикате злополука?
— Няма да предизвикам.
— Продължавате ли така още две минути…
Кьостер минал вляво покрай някакъв трамвай.
— Няма да стане злополука. — Погледнал лекаря. — Зная, че трябва да ви закарам жив и здрав. Бъдете сигурен, че ще карам така.
— Но каква е ползата от това бясно препускане? Ще спечелите няколко минути.
— Не — казал Кьостер и заобиколил един камион с камъни, — трябва да изминем още двеста и четиридесет километра.
— Какво?
— Да … — Колата се промъкнала между един пощенски автомобил и един автобус. — По-рано не исках да ви го кажа.
— Все едно — изръмжал Яфе. — Аз не съобразявам помощта си с километрите. Карайте към гарата. С влак ще стигнем по-бързо.
— Не. — Кьостер бил вече в покрайнините на града. Вятърът му грабвал думите от устата. — Осведомих се предварително — влак има твърде късно… Той още веднъж погледнал Яфе и лекарят трябва да е забелязал нещо на неговото лице.
— За бога — измърморил той. — Ваша приятелка ли е?
Кьостер поклатил глава. Не отвърнал нищо. Оставил зад себе си малките семейни градини край града и излязъл на шосето. Колата се носела с пълна скорост. Лекарят се свил зад тясното ветроупорно стъкло. Кьостер му подал коженото си кепе.
Клаксонът на колата пищял непрестанно. Горското ехо повтаряло писъка. Влизайки в селата, Кьостер едва-едва намалявал скоростта само когато това било неизбежно. Зад екота на незаглушаваните експлозии на газовете дългите редици от къщи изчезвали като призрачни плащеници, колата се стрелкала между тях, сграбчвала ги в бледата светлина на своите фарове и ги увличала в нощта със светлинния вихър пред себе си.
Гумите започнали да пращят, да съскат, да реват, да свирят — моторът стигнал пределните си възможности. Кьостер бил прилегнал напред, сега тялото му било едно-единствено мощно ухо, някакъв филтър, който прецеждал гърменето и бумтенето, дебнел най-малкия страничен шум, всяко подозрително хъркане и триене, което би могло да таи в себе си злополуката и смъртта.
Пътят станал влажен. По хлъзгавата настилка колата започнала да криволичи и да поднася. Кьостер трябвало да намали скоростта. В замяна след това още по-бързо вземал завоите. Вече не карал с ум; карал само със своя инстинкт. Фаровете осветявали завоите едва наполовина. В момента, когато колата завивала, завоят бил черен и не се виждал. Кьостер си помагал с подвижния фар, но ивицата светлина била твърде тясна. Лекарят мълчал. Изведнъж въздухът пред фаровете заблещукал, добил цвета на светло сребро, спуснала се облачна завеса. Това бил единственият момент, в които Яфе чул Кьостер да проклина. Минута по-късно попаднали в гъста мъгла.
Кьостер карал на къси светлини. Плували в памук, пробягвали сенки, дървета, неясни очертания в млечно море, вече нямало път, всичко било само случайност и несигурност, сенки, които се издигали и стопявали с рева на мотора.
Когато след десет минути излезли от мъглата, лицето на Кьостер било уморено. Той погледнал Яфе и промълвил нещо. После отново продължил с пълен газ, приведен, студен и пак напълно овладян.
Лепкавата топлина в стаята тежеше като олово.
— Още ли не спира? — попитах аз.
— Не — каза лекарят.
Пат ме погледна. Усмихнах й се. Излезе гримаса.
— Още половин час — казах аз.
Лекарят вдигна поглед.
— Още час и половина, ако не и два. Вали.
Капките шумоляха с тих напев в листата и в храстите на градината. С ослепели очи гледах навън. Колко време бе изминало, откакто бяхме станали през нощта и се бяхме крили между шибоите, а Пат бе тананикала детски песнички? Колко време бе изтекло оттогава, когато пътят блестеше бял под лунната светлина, а Пат се бе промъквала като стройно гъвкаво животно между храстите?…
За стотен път излизах пред вратата. Беше безсмислено, знаех го, но скъсяваше чакането. Въздухът беше влажен и студен. Проклинах: знаех какво значеше това за Кьостер. Някаква птица кряскаше в мъглата. „Затваряй си човката“ — изръмжах аз. В главата ми нахлуха истории за птици, вещаещи смърт. „Глупости“ — казах аз високо, но въпреки това ме побиваха тръпки. Някъде бръмчеше бръмбар, но не се приближаваше — не се приближаваше. Бръмчеше равномерно, тихо; внезапно бръмченето секна, после пак се поде. Ту започваше, ту преставаше. Изведнъж се разтреперах: не беше бръмбар, а някаква твърде далечна кола, която минаваше с голяма бързина завоите. Замръзнах на мястото си, затаих дъх, за да чувам по-добре отново и отново ту тихото, ту високо бръмчене на някаква раздразнена оса. И вече по-силно. Различавах ясно звука на компресора; и тогава изопнатият до скъсване хоризонт се раздра и рухна в една мека безбрежност, погреба под себе си нощта, страха, ужаса; отскочих назад, хванах се за вратата, казах: