— Идат! Докторе, Пат, идат! Чувам ги вече!
През цялата вечер докторът ме смяташе за умопобъркан. Той също стана и се ослуша.
— Трябва да е някоя друга кола — каза накрая.
— Не, познавам мотора.
Той ме погледна с раздразнение. Изглежда се мислеше за специалист по автомобилите. С Пат беше търпелив и внимателен като майка. Но щом заговорих за автомобили, очите му засвяткаха през очилата, бе убеден, че знае повече.
— Невъзможно! — отряза той и отново влезе вътре. Останах навън. Треперех от възбуда.
— Карл! Карл! — възкликнах аз. Сега се редуваха приглушените и виещи тонове. Колата трябва да беше в селото, с лудешка бързина минаваше между къщите. После ревът на мотора стана по-слаб; идеше откъм гората, но скоро се засили, бесен, ликуващ, светла ивица пресече мъглата — фаровете, ново прогърмяване, недоумяващ, лекарят стоеше до мене, в миг ни заслепи бързо приближаващата се светлина и със скърцане колата изведнъж спря пред градинската врата. Спуснах се нататък. Професорът тъкмо слизаше. Не ми обърна внимание, а тръгна към лекаря. Зад него вървеше Кьостер.
— Как е? — попита той.
— Кръвоизливът не спира.
— Случва се понякога — каза Ото. — Още не бива да се плашиш.
Мълчах и го гледах.
— Имаш ли една цигара? — попита ме той. Дадох му.
— Добре, че дойде, Ото.
Той пушеше с дълбоки всмуквания.
— Мислех, че така ще бъде по-добре.
— Карал си много бързо.
— Можеше. Само в един участък имаше малко мъгла.
Седяхме един до друг на пейката и чакахме.
— Смяташ ли, че ще издържи? — попитах аз.
— Естествено. Кръвоизливът не е опасен.
— Никога не ми е казвала за това.
Кьостер кимна.
— Тя трябва да издържи, Ото — казах аз.
Той не вдигаше очи.
— Дай ми още една цигара — поиска Кьостер, — забравих да взема моите.
— Тя трябва да се спаси — казах аз, — иначе всичко пропада.
Професорът излезе от стаята. Станах.
— Проклет да съм, ако още веднъж тръгна на път с вас — каза той на Кьостер.
— Извинете — подхвана Кьостер, — но това е жената на моя приятел.
— Така ли? — отвърна Яфе и ме погледна.
— Ще се спаси ли? — попитах аз.
Той ме наблюдаваше внимателно. Гледах настрана.
— Мислите ли, че щях да идвам толкова отдалече при вас, ако нямаше да се спаси? — каза той.
Стиснах зъби. Сплетох и свих пръстите си. Плачех.
— Извинете — казах аз, — всичко стана така внезапно.
— Такова нещо не става внезапно — каза Яфе и се усмихна.
— Не ми се сърди, не хленча, Ото.
Той ме улови за раменете и ме обърна с лице към вратата.
— Влез вътре! Ако професорът позволява…
— Готов съм — казах аз. — Мога ли да вляза?
— Да, но не трябва да говорите — предупреди Яфе. — И само за момент. Тя не бива да се вълнува.
Не виждах нищо друго освен едно плуващо във водата слънчево зайче. Присвих очи. Светликът блещукаше. Не смеех да обърша очите си да не би Пат да сметне, че плача, защото е много зле. Очитах се само с усмивка да надникна в стаята. После бързо се обърнах.
— Беше ли наложително вашето идване? — попита Кьостер.
— Да — каза Яфе, — така е по-добре.
— Утре заран мога отново да ви взема с колата.
— По-добре не — каза Яфе.
— Ще карам по-разумно.
— Искам да остана още един ден и да следя състоянието й. Вашето легло свободно ли е? — попита ме той. Кимнах.
— Добре, тогава ще спя тук. Бихте ли могли да се настаните в селото?
— Да. Да се погрижа ли за четка за зъби и пижама?
— Не е необходимо. Взел съм всичко. Винаги съм подготвен за подобно нещо. Но не и за автомобилно състезание…
— Извинете — каза Кьостер, — представям си как ми се сърдите.
— Не ви се сърдя — каза Яфе.
— Тогава съжалявам, че веднага не ви казах истината.
Яфе се засмя.
— Имате лошо мнение за лекарите. А сега си идете спокойно. Аз ще остана тук.
Набързо взех някои неща за Кьостер и за мене. Тръгнахме за селото.
— Уморен ли си? — попитах го аз.
— Не — каза той. — Да поседнем някъде.
След час отново бях неспокоен.
— Щом той остава тук, тогава сигурно е опасно, Ото — казах аз. — Иначе защо ще постъпва така?
— Мисля, че го прави от предпазливост — отговори Кьостер. — Той много обича Пат. Разказа ми, докато пътувахме насам. Лекувал е още майка й…
— И тя ли е имала…
— Не зная — отвърна Кьостер незабавно. — Може да е било и нещо друго. Ще вървим ли да спим?
— Върви ти, Ото, не се безпокой. Иска ми се още веднъж… само така, отдалече…