— Хубаво. Ще дойда и аз.
— Знаеш ли, Ото, аз с голямо удоволствие спя навън, при такова топло време… Нека това не те смущава. Напоследък доста често го правя.
— Да, но е мокро.
— Няма нищо. Ще вдигна гюрука на Карл и ще поседна за малко вътре.
— Добре. И аз на драго сърце спя понякога навън.
Схванах, че няма да се избавя от него. Взехме няколко одеяла и възглавници и се върнахме при Карл. Разхлабихме коланите и свалихме назад предните седалки. Така можеше да се лежи доста удобно.
— По-добре, отколкото понякога на бойното поле — каза Кьостер.
През леката мъгла се виждаше осветеният прозорец. На няколко пъти съзрях как се мярна сянката на Яфе. Изпушихме цяла кутия цигари. Тогава изгасиха лампата, остана да свети само малката нощна лампичка.
— Слава богу! — казах аз.
По гюрука падаше роса. Полъхваше слаб вятър. Захладня.
— Можеш да вземеш и моето одеяло, Ото — предложих аз.
— Не, няма нужда, достатъчно топло ми е.
— Безукорен мъж е Яфе, нали?
— Несъмнено!
Стреснах се от неспокоен полусън. Навън беше сиво и хладно.
Кьостер бе вече буден.
— Не спа ли, Ото?
— О, да.
Измъкнах се от колата и по градинската алея се прокраднах до прозореца. Малката нощна лампичка все още гореше. Видях Пат да лежи в леглото със затворени очи. За миг се уплаших, че може да е мъртва. Но после забелязах как се помръдна дясната й ръка. Пат беше много бледа. Но кръвоизливът бе спрял. Сега тя пак се раздвижи. В същия момент Яфе, който спеше на второто легло, отвори очи. Бързо се оттеглих назад. Бях успокоен; той бдеше.
— Мисля, че ще бъде по-добре да изчезнем оттук — казах на Кьостер, — за да не забележи, че сме го контролирали.
— Всичко в ред ли е там? — попита Ото.
— Да, доколкото може да се види. Професорът има здрав сън. Кърти и при барабанен огън, а се събужда, ако някоя мишка загризе сухарната му торба.
— Бихме могли да идем да се изкъпем — предложи Кьостер. — Въздухът тук е чудесен. — Той се протегна.
— Иди ти! — казах аз.
— Ела с мен — отвърна той.
Сивото небе се разкъса. Избликнаха дълги оранжево-червени ивици. Облачната завеса се вдигна от хоризонта и го откри — много ясен, ябълковозелен.
Скочихме във водата и заплувахме. Талазите блестяха в сиво и червено.
След това се върнахме. Госпожица Мюлер бе станала. Береше магданоз в градината. Когато я заговорих, трепна. Стеснително се опитах да и обясня, че вчера явно съм попрекалил с проклятията. Тя се разплака.
— Бедната дама! Толкова е красива и още толкова млада!
— Тя ще живее сто години! — казах аз раздразнен, защото плачеше така, сякаш Пат щеше да умре. — Пат няма да умре.
Хладната утрин, вятърът, ведрото ми настроение, подбудено от морето, ми внушаваха: Пат не може да умре. Тя би умряла само ако аз загубех смелост. Ето, тук беше Кьостер, моят другар; тук бях аз, другарят на Пат — първо трябва да умрем ние! Щом като сме живи, ще я измъкнем. Така е било винаги. Докато Кьостер е жив, аз не мога да умра. И докато ние двамата живеем, Пат няма да умре.
— Човек трябва да се примирява със съдбата си — каза старата госпожица и ме погледна с израз на лек укор, обърнала към мен своето кафяво, сбръчкано като печена ябълка лице. Вероятно имаше предвид моите ругатни.
— Да се примирява ли? — попитах аз. — Защо да се примирява? От това няма никаква полза. В живота всичко се заплаща двойно и тройно. Защо тогава трябва да се примиряваш!
— И все пак, все пак, по-добре е!
Примирен, мислех си аз. Какво би променило това? Да се бори, да се бори — това е единственото, което в края на краищата човек трябва да прави, за да не търпи все пак поражение! Да се бори за малкото, което обича. Примирен може да бъде едва когато стане на седемдесет години.
Кьостер размени с нея няколко думи. Скоро тя отново се усмихна и сподели какво иска да яде на обед.
— Виждаш ли — каза Ото, — това е дар на възрастта. Сълзи и смях — всичко се сменя бързо. Без последици. С това трябва да се съобразим и да го възприемем и ние — каза той замислено.
Обикаляхме около къщата.
— Всяка минута, прекарана в сън, е полезна за нея — казах аз.
Отново отидохме в градината. Госпожица Мюлер беше приготвила закуска. Пихме горещо черно кафе. Слънцето изгря. Веднага се затопли. Листата на дърветата блестяха от светлина и влага. Откъм морето се носеше писъкът на чайките. Госпожица Мюлер постави на масата голям букет рози.
— После ще й го поднесем — каза тя. — Розите миришеха на градински зид и на детство.
— Знаеш ли, Ото — казах, — имам чувството, че аз самият съм бил болен. Вече не съм същият, какъвто бях преди. Би трябвало да бъда по-спокоен. Да обмислям всичко повече. Колкото по-спокойно се държиш, толкова по-добре можеш да помогнеш.