— Но това не винаги е по силите на човека, Роби. И аз съм имал такива времена. В течение на живота човек се изнервя. Прилича на банкер, който търпи все нови и нови загуби.
Вратата се отвори. Яфе излезе по пижама.
— Добре е, добре! — кимна той, като видя, че ставайки, едва не преобърнах масата с кафето, — Доколкото е възможно, естествено.
— Ще ми позволите ли да вляза?
— Още не. Сега слугинята е там. Да я измие и приготви.
Налях му кафе. Той примижа срещу слънцето и се обърна към Кьостер.
— Всъщност трябва да съм ви благодарен. Така поне за един ден излязох извън града.
— Но бихте могли да го правите по-често — каза Кьостер. — Да заминете вечерта и на следната вечер да се върнете.
— Бихте могли, бихте могли — отвърна Яфе. — Не сте ли забелязали, че живеем във време на саморазкъсване? Че много от това, което човек би могъл да направи, въпреки всичко не прави, без да знае защо. Работата днес е станала ужасно нещо, и тъй като толкова хора изобщо са без работа, тя подтиска всичко останало. Колко е хубаво тук! От няколко години не съм виждал такова нещо. Имам две коли, жилище с десет стаи и достатъчно пари, но каква е ползата от това? Какво значи то в сравнение с тази лятна утрин на открито? Работа, някаква мрачна обсебеност — винаги с илюзията, че по-късно ще се промени. Никога няма да се промени. Смешно, в какво превръща човек живота си!
— Намирам, че все пак лекарят е от малцината, които знаят защо живеят — казах аз. — Та тогава какво би могъл да каже един счетоводител?
— Мили приятелю — отвърна Яфе, — заблуда е да се приема, че всички хора притежават еднаква чувствителност.
— Правилно — каза Кьостер, — но хората не получават професиите си в зависимост от своята чувствителност.
— Точно така — отговори Яфе. — Тежка работа.
Той кимна към мен. — Сега влезте, но спокойно, няма да я докосвате, няма да я оставяте да говори…
Пат лежеше на възглавницата обезсилена, като пребита. Лицето й бе изменило цвета си, под очите и се бяха появили дълбоки сини сенки, а и устата й бе бледа, само очите бяха големи и блестящи. Твърде големи и твърде блестящи.
Поех ръката й — беше хладна и отпусната.
— Пат, мое храбро момиче — казах аз смутен и поисках да седна до нея, когато до прозореца открих тестеното лице на слугинята, която любопитно се бе втренчила в мене.
— Излезте навън — казах раздразнено.
— Ама нали трябва да дръпна завесите — отвърна тя.
— Хубаво, дръпнете ги и излезте навън.
Тя изтегли жълтите завеси пред прозореца. Но все още не излизаше. Започна бавно да съединява с карфици двете завеси.
— Слушайте — казах аз, — тук няма театрално представление. Изчезвайте незабавно!
Тя мудно се обърна.
— Първо — да ги прибода, а сега пък — не…
— Ти ли й поръча — попитах Пат. Тя кимна. — Дразни ли те светлината?
Пат поклати глава.
— По-добре ще бъде днес да не ме виждаш много на светло.
— Пат! — казах аз изплашен. — Ти още не бива да говориш! Но ако това е причината…
Отворих вратата и слугинята най-сетне се махна. Върнах се. Смущението ми изчезна. Дори се радвах на слугинята. Бе ми помогнала да преодолея по-леко първия момент. Все пак страшно проклятие бе да гледаш Пат легнала така.
Седнах до леглото.
— Пат — казах аз, — скоро ще ти мине…
Тя раздвижи устни.
— Още утре…
— Утре още не, но след няколко дни. Тогава ще можеш да станеш и ние ще се върнем у дома. Не биваше да идваме тук, климатът е твърде суров за тебе…
— И все пак — прошепна тя. — Аз не съм болна, Роби. Това бе само едно злополучие…
Погледнах я. Действително ли не знаеше, че е болна? Или не искаше да знае? Очите й се движеха неспокойно.
— Няма защо да се страхуваш… — пошепна тя.
Не схванах веднага какво имаше предвид и защо беше толкова важно тъкмо аз да не се страхувам. Виждах само, че бе развълнувана, очите и имаха някакъв особен, измъчен, настойчив израз. Внезапно ме осени прозрение. Схванах какво мислеше тя. Смяташе, че се боя от нея, защото е болна.
— Мили боже, Пат — казах аз, — да не би по тази причина да не си ми казвала нищо досега?
Тя не отговори, но разбрах, че предположението ми бе вярно.
— Проклятие — казах аз. — Собствено, за какъв ме вземаш? — Приведох се над нея.
— Полежи така един момент съвсем спокойно, не се движи. — Целунах я. Устните й бяха сухи и горещи.
Когато се изправих, видях, че тя плачеше. Плачеше безгласно, с широко отворени очи и лицето й не трепваше. Само сълзите й бликаха.