— За бога, Пат…
— Аз съм щастлива — каза тя.
Стоях пред нея и я гледах. Бе изрекла само една дума, но дума, каквато никога дотогава не бях чувал. Имах познанства с жени, но това винаги бяха бегли срещи, приключения, един забавен час, понякога една самотна вечер, бягство от самия себе си, от отчаянието, от празнотата. А и не желаех повече, защото бях научил, че човек не може да се уповава на нищо друго освен на себе си и най-много още на някой другар. Сега изведнъж видях, че можех да бъда нещо за някого просто защото бях до него и той бе щастлив, просто защото бяхме заедно. Изговориш ли го, звучи много просто, но ако се размислиш, то всъщност е огромно, безкрайно. Осъзнато, това може да разнищи и промени човека. То е любов и още нещо. Нещо, за което си струва да се живее. Човек не може да живее за любовта, за друг човек обаче може.
Желаех да добавя още една дума, ала не смогнах. Трудно е да се намерят слова, когато човек наистина има какво да каже. И дори когато знае най-верните, той се свени да ги изговори. Всички тия слова принадлежат на отминали столетия. Нашето съвремие още не е открило названия за своите чувства. То може да бъде само дръзко, всичко останало не е истинско.
— Пат — казах, — мое храбро момиче…
В същия момент влезе Яфе. Той мигновено прецени положението.
— Фантастично постижение — измърмори, — така си и мислех.
Исках да му отвърна нещо, но той, без да се поколебае, ме избута навън.
XVII
Изминаха две седмици. Пат се бе съвзела дотолкова, че можехме да се върнем у дома. Бяхме опаковали нещата си и чакахме Готфрид Ленц. Той щеше да вземе колата. Налагаше се ние с Пат да пътуваме с влак. Денят беше топъл, млечен. Неподвижни облаци покриваха небето като памук, нагорещен въздух трептеше над дюните, а в светлата блещукаща омара се разстилаше оловно морето.
Готфрид пристигна следобед. Отдалеч видях русата му глава да свети над живия плет. Едва когато сви по алеята към вилата на госпожица Мюлер, забелязах, че не беше сам — до него се появи някакъв автомобилен псевдосъстезател в умален вид: огромен кариран каскет, обърнат с козирката назад, грамадни очила против прах, бял комбинезон и две големи, рубиненочервени прозрачни уши.
— Боже мой, та това е Юп! — казах аз учуден.
— Същият, господин Локамп! — отвърна той, хилейки се.
— И в тия дрешки! Какво е станало с тебе?
— Нали виждаш — посочи доволен Ленц и раздруса ръката ми. — Подготвя се за автомобилен състезател. От осем дни го уча да шофира. Затова и горещо ме молеше днес да го взема със себе си. За него бе добра възможност да предприеме първото си извънградско пътуване.
— Ще се справя, господин Локамп! — ревностно потвърди Юп.
— И още как ще се справи! — Готфрид се подсмиваше. — Не съм виждал такова нещо дори у луд, обхванат от мания за преследване! Още през първия ден на обучението по кормуване той се опитваше с нашето старо, добро такси да изпревари един мерцедес компресор. Проклет малък дявол!
Юп се потеше от щастие и гледаше с обожание Ленц.
— Мислех, че ще мога да мина тая наперена птица, господин Ленц! Исках да се шмугна покрай него на завоя като господин Кьостер.
Не можех да не се засмея.
— Добре започваш, Юп!
Готфрид гледаш към своя ученик с бащинска гордост.
— А сега вземи куфарите и ги откарай на гарата.
— Сам? — Юп щеше да се пръсне от напрежение. — Мога ли да карам съвсем сам до гарата, господин Ленц? — Готфрид кимна и Юп се втурна към къщата.
Предадохме куфарите на багаж. После се върнахме да вземем Пат и потеглихме за гарата. Когато пристигнахме, до тръгването на влака оставаше още четвърт час. Перонът беше празен. Там имаше само няколко бидона с мляко.
— А сега тръгвайте — казах аз. — Иначе ще стигнете много късно вкъщи.
Седнал зад волана, Юп ме погледна обидено.
— Такива бележки не ти се харесват, нали? — попита го Ленц.
Юп се поизправи.
— Господин Локамп — каза той, — пресметнал съм точно пътя. В осем часа спокойно ще сме се прибрали в работилницата.
— Много правилно! — Ленц го потупа по рамото. — Предложи му и един облог, Юп. По бутилка газирана вода.
— Газирана вода не — отвърна Юп, — но за кутия цигари веднага рискувам.
Гледаше ме предизвикателно.
— А знаеш ли, че пътищата не са твърде добри? — попитах аз.
— Всичко е пресметнато, господин Локамп!
— И за завоите ли си мислил?
— Завоите са без значение за мене. Аз просто имам железни нерви.
— Добре, Юп — казах аз сериозно, — тогава приемам облога. Но господин Ленц не бива да кара.
Юп сложи ръка на гърдите си.
— Честна дума!
— Добре, добре. Я кажи какво стискаш така конвулсивно в ръка.