— Моя хронометър. Смятам по пътя да засичам времето. Искам да разбера на какво е способна тази шейничка.
Ленц се усмихна леко.
— Да, момчета, Юп е чудесно подготвен. Вярвам, че всички бутала на стария, добър ситроен вече треперят пред него.
Юп не обърна внимание на иронията. Възбуден, той подръпна нервно каскета си.
— Тогава да тръгваме, господин Ленц, а? Облогът си е облог.
— Естествено, малки компресоре! Довиждане, Пат! Довиждане, Роби! — Готфрид се настани на седалката. — И така, Юп, покажи сега на двамата как стартира един кавалер и бъдещ световен рекордьор!
Юп си постави шофьорските очила, махна с ръка като възрастен и рязко потегли на първа скорост по каменната настилка на шосето.
Ние с Пат поседяхме още известно време на една пейка пред гарата. Горещото бяло слънце огряваше цялата широка дървена преграда, която отделяше перона. Миришеше на смола и сол. Пат облегна назад глава и затвори очи. Седеше съвсем спокойно, обърнала лице към слънцето.
— Уморена ли си? — я попитах. Тя поклати глава.
— Не, Роби.
— Ето и влакът идва — казах аз.
Локомотивът се приближаваше черен, малък и изгубен сред трептящото волно ширине. Качихме се. Влакът беше почти празен. Потегли с пъшкане. Димът от локомотива, гъст и черен, се задържаше във въздуха. Край нас бавно се сменяше пейзажът: селото с кафявите сламени покриви, ливадите с кравите и конете, гората и след това, мирна и някак сънна в котловината зад дюните, къщата на госпожица Мюлер.
Пат стоеше до мене на прозореца и гледаше нататък. При един от завоите линията минаваше по-наблизо и можеха да се видят ясно прозорците на нашата стая. Бяха отворени и спалното бельо бе преметнато на тях да се проветрява на слънце.
— Там е госпожица Мюлер — каза Пат.
— Да, действително.
Тя стоеше пред вратата на къщата и махаше с ръка. Пат извади носната си кърпичка и протегнала ръка от прозореца, я развя.
— Няма да я види — казах аз, — много е малка кърпичката, и тънка. Ето, вземи моята.
Пат я взе и я размаха. В отговор госпожица Мюлер започна да маха още по-силно.
Постепенно влакът излезе в полето. Къщата се изгуби от погледа ни, дюните останаха назад. Известно време зад тъмната ивица на гората тук-там още просветваше морето. То блясваше като дебнещо уморено око. После дойде меката златиста зеленина на нивята и в лекия повей на класовете се ширна чак до хоризонта.
Пат ми върна кърпата и седна в един ъгъл. Вдигнах прозореца. „Отмина — помислих си, — слава богу, мина! Не беше нищо друго освен сън. Сатанински, лош сън!“
Малко преди шест часа пристигнахме в града. Взех едно такси и натоварих куфарите. Тръгнахме към жилището на Пат.
— Ще дойдеш ли с мен горе? — попита тя.
— Естествено.
Заведох я горе, след това отново слязох долу, за да кача заедно с шофьора куфарите. Когато се върнах, Пат стоеше още в преддверието. Говореше с подполковник Хаке и неговата жена.
Влязохме в нейната стая. Беше светла, ранна вечер. На масата имаше стъклена ваза с бледочервени рози. Пат отиде до прозореца и погледна навън. После се обърна.
— Всъщност колко време не сме били тук, Роби?
— Точно осемнадесет дни.
— Осемнадесет дни. Струва ми се, че е било много по-дълго.
— На мене също. Винаги е така, когато човек излезе сред природата.
Тя поклати глава.
— Нямам предвид това…
Пат отвори балконската врата и излезе навън. На стената беше облегнат сгънат бял шезлонг. Тя го притегли към себе си и го огледа мълчаливо.
Когато отново се върна в стаята, лицето й беше променено, а очите и бяха тъмни.
— Погледни само розите — казах аз. — От Кьостер са. Ето и неговата картичка до тях.
Пат вдигна картичката и после пак я остави на масата. Спря поглед на розите, но видях, че едва ги забелязваше. С мислите си тя беше още при шезлонга. Бе вярвала, че му се е изплъзнала, а сега той може би отново ще стане част от нейния живот. Оставих я спокойно да прави каквото пожелае и не казах нищо. Безсмислено бе да я отвличам. Тя трябваше да се пребори с това настроение и щеше да бъде по-добре да го надмогне сега, докато бях при нея. И с поток от думи то би било само временно отложено, ала някога пак щеше да я обхване и тогава може би много по-мъчително.
Подпряла ръце, тя стоя известно време до масата със сведено лице. След това вдигна глава и ме погледна. Не казах нищо. Пат бавно заобиколи масата и положи ръцете си на раменете ми.
— Моето храбро момиче — казах аз.
Тя се облегна на мене. Прегърнах я силно.
— Сега ще оправим всичко, нали?
Пат кимна. После приглади косите си назад.
— Това беше само за момент, Роби.