Выбрать главу

— Естествено.

Почука се. Дойде слугинята, буташе масичката за чай.

— Това е хубаво — каза Пат.

— Искаш ли чай? — попитах аз.

— Не. Кафе, хубаво, силно кафе.

Останах още половин час. Пат се умори. Личеше по очите й.

— Трябва малко да поспиш — предложих й аз.

— А ти?

— Ще си отида вкъщи и също ще поспя. По-късно, след два часа, ще те взема за вечеря.

— Уморен ли си? — попита тя със съмнение.

— Да, малко. Във влака беше горещо. Трябва после да се отбия и в работилницата.

Пат не попита за нищо друго. Беше капнала от умора, просто се строполи. Сложих я в леглото и я завих.

Заспа веднага. Преместих розите близо до нея, поставих и картичката на Кьостер до тях, за да има нещо, за което да мисли още щом се пробуди. После си отидох.

По пътя се спрях пред един телефонен автомат. Реших незабавно да телефонирам на Яфе. От къщи не беше удобно. Там трябваше да се съобразявам с това, че целият пансион ще слуша.

Вдигнах слушалката и поисках номера на клиниката. След малко Яфе беше на телефона.

— Тук е Локамп — казах аз и се прокашлях. — Върнахме се днес. От един час сме отново в града.

— С колата ли пътувахте? — попита Яфе.

— Не, с влака.

— Добре. А как е?

— Добре — отвърнах аз.

Той помисли за момент.

— Утре ще прегледам госпожица Холман. Утре преди обед в единадесет часа. Бихте ли й предали?

— Не — казах аз. — Не бих искал тя да узнае, че съм ви телефонирал. Положително утре сама ще ви се обади. Може би тогава ще й кажете кога ще я посетите.

— Добре. Така и ще постъпим. Аз ще й кажа.

Механично бутнах настрана дебелия омазнен телефонен указател. Той стоеше на малка дървена поставка. По стената над него бяха надраскани с молив разни телефонни номера.

— Тогава мога ли да се отбия при вас утре след обед? — попитах аз. Яфе не отговори. Настоях. — Бих искал да разбера какво е положението й.

— Утре няма да мога да ви кажа — отвърна Яфе. — Необходимо е да я наблюдавам най-малко една седмица. И тогава сам ще ви осведомя.

— Благодаря. — Все още се взирах в поставката пред себе си. Някой беше нарисувал нещо на нея. Едно дебело момиче с голяма сламена шапка. „Ело, Козичке!“ — бе написано отдолу. — Трябва ли междувременно да предприема нещо специално? — попитах аз.

— Утре ще установя. Но съм убеден, че в жилището си тя ще бъде гледана много добре.

— Не зная. Чух, че идната седмица наемателите заминавали. Така че тя ще остане сама, единствено със слугинята.

— Тъй ли? Добре, в такъв случай утре ще поговоря с нея и за това.

Отново закрих с телефонния указател рисунката на поставката.

— Мислите ли, че… че такъв пристъп може да се повтори?

Яфе се поколеба за секунда.

— Естествено, възможно е — каза той подир това, — но не е вероятно. Ще мога да ви кажа едва след като я прегледам основно. Естествено ще ви позвъня.

— Добре. Благодаря.

Окачих слушалката. Вън известно време се щурах по улицата. Беше прашно и душно. После си отидох вкъщи.

На вратата се сблъсках с госпожа Залевски. Излетя от стаята на госпожа Бендер като изстреляна от оръдие. Щом ме видя, се спря.

— Какво, върнахте ли се вече?

— Както виждате. Случило ли се е нещо междувременно?

— Не, нищо. Няма и писма за вас. Но госпожа Бендер напусна.

— Така ли? Защо?

Госпожа Залевски опря ръце на хълбоците си.

— Защото навред има измамници. Постъпи в християнския приют. С котката си и с цели двадесет и шест марки състояние.

Разказа, че детският приют, в който госпожа Бендер беше гледачка на кърмачета, междувременно фалирал. Ръководителят му, някакъв пастор, се впуснал в спекулации на борсата и претърпял неуспех. Госпожа Бендер била, освободена от работа, но при това не могла да получи и заплатата, която и дължали за двата изтекли месеца.

— Намерила ли е някакво ново място? — попитах, без да мисля.

Госпожа Залевски само ме погледна.

— Хм, разбира се, че не — отговори тя.

— Казах й, че спокойно може да остане да живее тук. За плащането не бързам. Но тя не желаеше.

— Обикновено бедните хора са почтени — казах аз. — А кой ще живее в стаята й?

— Семейство Хасе. Тази стая е по-евтина от тяхната.

— А стаята на Хасе?

Тя сви рамене.

— Ще видим. Нямам голяма надежда, че ще дойде някой.

— Кога ще се освободи?

— Утре. Хасе вече се пренасят.

— А колко ще струва стаята? — попитах, внезапно осенен от чудесна идея.

— Седемдесет марки.

— Много скъпо — казах аз, сега вече съвсем трезво.

— Със сутрешното кафе, две кифли и достатъчно масло?

— Именно. Трябва да приспаднете сутрешното кафе на Фрида. Петдесет, нито пфениг повече.