— Да не искате вие да я наемете? — попита госпожа Залевски.
— Може би.
Влязох в моята стаичка и замислен започнах да наблюдавам свързващата врата към квартирата на Хасе. Пат в пансиона на Залевски! Не, това не бе замислено добре. Ала въпреки всичко след известно време застанах пред съседната врата и почуках.
Госпожа Хасе, беше там. Сред полупразната стая тя седеше пред огледалото с шапка на глава и се пудреше.
Поздравих я и едновременно огледах стаята. Беше по-голяма, отколкото си я представях. Проличаваше едва сега, след като част от мебелите бяха изнесени. Тапетите бяха едноцветни, светли и доста запазени, вратите и прозорците — боядисани наскоро, а балконът бе много голям и хубав.
— Навярно вече сте чули, сега той настоява за нещо, което по начало не би трябвало да изисква — каза госпожа Хасе. — Да се пренеса в стаята на онази особа! Истински позор!
— Позор? — попитах аз.
— Да, позор! — избухна тя развълнувана. — Вие знаете, че не можехме да се понасяме, а сега Хасе ме принуждава да се пренеса в нейната стая, без балкон и с един-единствен прозорец. Само защото е по-евтина! Какво мислите, как ли ще тържествува тя в своя християнски приют!
— Не вярвам да тържествува!
— О, не, ще тържествува тази набедена детска сестра, уж тиха вода, а и дявола ще надхитри. При това, до стаята на онази кокотка, Ерна Бьоних! И котешката воня!
Гледах я изумен. Тиха вода и дяволски хитра? Странно. Човек ни се явява действително като нов и изразите му придобиват картинност само когато ругае… Как изразите на любовта са вечно еднообразни, а скалата на проклятията, напротив, е толкова променлива!
— Но котките са много чисти и красиви животни — възразих аз. — Впрочем току-що бях в стаята. Там не мирише на котки.
— Така ли? — отвърна госпожа Хасе враждебно и оправи шапката си. — Тогава явно причината е в носа ви. Аз обаче и не мисля да пипна каквото и да било тук! Нека сам си замъкне мебелите там! Излизам! Поне това мога да си позволя в този кучешки живот!
Тя стана. Подпухналото й лице така трепереше от гняв, че пудрата се сипеше. Видях, че бе начервила твърде силно устните си, че изобщо страшно се бе нагиздила. Когато, излизайки, прошумоля край мене, остана дъхът на цяла парфюмерия.
Гледах удивен подир нея. После още веднъж надзърнах в стаята. Размислих къде биха могли да се сложат мебелите на Пат. Но скоро отхвърлих тази мисъл. Пат тук, всякога тук, при мене — не можех да си го представя! Никога не бих стигнал до тази идея, ако тя бе здрава. Но при сегашното й състояние — отворих вратата и измерих балкона. А след това поклатих глава и се върнах в стаичката си.
Пат още спеше, когато влязох при нея. Седнах тихо на едно кресло до леглото й, но тя веднага се пробуди.
— Жалко, събудих те — казах аз.
— През цялото време ли беше тук? — попита тя.
— Не. Току-що се върнах.
Пат се протегна и опря лице до ръката ми.
— Добре. Не обичам да ме гледат, когато спя.
— Разбирам. И аз не обичам. Не исках да те гледам. Исках само да не те събудя. Няма ли да опиташ да поспиш още малко?
— Не, наспах се. Веднага ставам.
Отидох в съседната стая, докато тя се обличаше. Навън бавно се стъмняваше. От насрещен отворен прозорец един грамофон квакаше марша на планинарите. Някакъв плешив човек по тиранти обслужваше апарата. Разхождаше се насам-натам из стаята и правеше гимнастически упражнения в ритъма на музиката. Голата му, глава светеше в полумрака като ярка луна. Наблюдавах го с безразличие. Чувствувах се равнодушен и тъжен.
Влезе Пат. Тя беше чудесна, съвсем бодра и без следа от напрегнатост.
— Изглеждаш блестящо — казах аз изненадан.
— И се чувствувам добре, Роби, сякаш съм спала цяла нощ. У мен промените на състоянието настъпват бързо.
— Да, бог знае защо! Понякога настъпват тъй неудържимо, че човек едва може да ги следва.
Облегна се на рамото ми и ме погледна.
— Много бързо ли, Роби?
— Не. По-скоро аз навярно откликвам твърде бавно често пъти съм малко бавен, Пат.
Пат се усмихна.
— Бавното е устойчиво. А устойчивото е добро.
— Устойчив съм като корк във вода — казах. Тя поклати глава.
— Ти си много по-устойчив, отколкото си мислиш, Изобщо си съвсем различен от представата, която имаш за себе си. Рядко съм виждала човек, който така да се заблуждава по отношение на себе си, както ти.
Пуснах рамото й.
— Да, мили — каза тя и кимна. — Наистина е така. А сега ела, хайде да идем да ядем.
— Къде? — попитах аз.
— При Алфонс. Трябва отново да видя всичко това.
Имам чувството, че ме е нямало цяла вечност.
— Добре — приех аз, — но действително ли изпитваш глад? Човек не бива да отиде у Алфонс, без да е гладен. Иначе той ще го изхвърли.