— Мисля, че е по-добре да не палим лампата, а? — попитах аз в стаята.
— О не, мили. Само за малко, а после можеш отново да я изгасиш.
— Ти си ненаситна — казах аз. За миг облях в ярка светлина червеното плюшено великолепие и много бързо изгасих лампата. Прозорците бяха отворени и от насрещните дървета прииждаше свеж нощен въздух като от някаква гора.
— Хубаво е — каза Пат и се сгуши в ъгъла на прозоречната дъска.
— Действително ли намираш, че тук е хубаво?
— Да, Роби. Като в някакъв голям парк през лятото. Чудесно е.
— Минавайки, погледна ли стаята, която е до нашата? — попитах.
— Не. Защо?
— Тук вляво този голям, много хубав балкон е към нея. Той е на завет, а и отсреща няма нищо. Ако живееше тук, не би бил необходим бански костюм за твоите слънчеви бани.
— Да, ако живеех тук…
— Би могло да е така — казах, уж без да се замислям. — Нали разбра, че след няколко дни стаята ще бъде свободна.
Пат ме погледна и се усмихна.
— Смяташ ли, че ще е подходящо за нас? Да бъдем постоянно тъй близо един до друг?
— Но ние няма да сме постоянно заедно — отвърнах аз. — През деня аз изобщо не съм в къщи. Често пъти и вечер. Но тогава, когато бъдем заедно, няма да се налага да седим по заведения или пък винаги да се разделяме набързо, сякаш само сме си гостували.
От своето кътче Пат се пораздвижи.
— Звучи почти тъй, като че ли си го обмислил много внимателно, мили.
— Така е — признах аз. — Цялата вечер го премислях.
Тя се изправи.
— Наистина ли сериозно смяташ така, Роби?
— Да, по дяволите! Още ли не се забелязва?
Известно време Пат мълча.
— Роби — каза тогава тя и гласът и беше по-дълбок отпреди, — как тъкмо сега ти дойде на ума?
— Дойде ми наум — отвърнах аз по-пламенно, отколкото исках, защото изведнъж почувствувах, че назрява решаването на много неща, далеч по-значими от стаята, дойде ми наум, защото през тази последна седмица видях колко е хубаво да бъдем все заедно. Вече не мога да понасям тези срещи за часове! Иска ми се да съм повече с тебе! Иска ми се да бъдеш винаги при мене, престана да ми прави удоволствие тази умна игра на криеница с любовта, тя ми омръзна, не ми е потребна, просто те желая, теб и само теб, никога няма да ти се наситя и не искам да ми липсваш нито за една-единствена минута.
Чувах как Пат поема дъх. Беше се свила в ъгъла до прозореца, обгърнала с ръце коленете си, и мълчеше. Зад насрещните дървета бавно припламна и се издигна червеното сияние на светлинната реклама и хвърли матов отблясък върху светлите й обувки. После отблясъкът пробяга по полата и ръцете й.
— Можеш спокойно да ми се надсмееш — казах аз.
— Да ти се надсмея? — отвърна тя.
— Е, да, защото винаги казвам: аз искам. В края на краищата и ти трябва да поискаш.
Тя вдигна очи.
— Знаеш ли, че си се променил, Роби?
— Не.
— О, да. Нали и сам го каза. Ти искаш. Ти вече не питаш толкова много. Просто искаш.
— Това още не е особено голяма промяна. Ти можеш да кажеш „не“, въпреки че аз го желая тъй силно.
Изведнъж тя склони глава пред мене.
— Защо да кажа „не“, Роби — подхвана с много топъл и нежен глас. — Аз също го желая…
Изненадан, обгърнах раменете й. Косите й докосваха лицето ми.
— Наистина ли, Пат?
— Но да, мили.
— Дявол да го вземе — казах аз, — представях си го много по-мъчно.
Тя поклати глава.
— Зависи само от теб, Роби…
— И аз почти вярвам — казах учуден.
Тя сложи ръката си на тила ми.
— Понякога е много хубаво да не мислиш за нищо. Да не си принуден да правиш всичко сам. Да можеш да се облегнеш на някого. Ах, мили, всъщност то е съвсем леко, човек не бива сам да си създава трудности.
За миг трябваше да стисна зъби. Именно тя ми казваше това!
— Така е — казах аз след малко, — така е, Пат. — А съвсем не бе така. Постояхме още известно време до прозореца. — Ще пренесем тук всички твои неща — казах аз. — Нищо не бива да ти липсва. Дори чайна масичка на колелца ще си набавим. Фрида ще се научи да ни сервира.
— Но ние си имаме, мили. Тя е моя.
— Толкова по-добре. Тогава още утре ще подготвя Фрида.
Пат склони глава на рамото ми. Долавях, че е уморена.
— Да те отведа ли у вас? — попитах аз.
— След малко. Искам да полегна само за минута.
Тя лежеше на леглото спокойна, не говореше, сякаш се бе унесла в сън. Но очите й бяха отворени и понякога в тях се мяркаше отражението от светлинните реклами, което се плъзгаше безшумно по стените и тавана като пъстро северно сияние. Навън бе станало тихо. От време на време се чуваше как в съседната стая Хасе шумоли сред останките от своите надежди, от своя брак, а навярно и от своя живот.