Выбрать главу

— Ще трябва да останеш тук, без да отлагаме — казах аз.

Тя се изправи.

— Днес не, мили…

— Ще ми бъде много по-приятно, ако останеш…

— Утре…

Тя се изправи и тихо прекоси тъмната стая. Спомних си за деня, в който Пат за пръв път бе останала при мене, и за ранното утро, в чийто сив полумрак също тъй нечуто бе минала през стаята, за да се облече. Не знаех какво бе това, но в него имаше нещо вълнуващо, естествено и почти трогателно, то беше като някакъв жест от много далечни, отшумели времена, като безмълвно покоряване на някаква повеля, която вече никой не знае.

Пат се върна от тъмнината при мен и хвана лицето ми с ръце.

— Хубаво беше при теб, мили. Много хубаво. Добре е, че те имам.

Не отвърнах нищо. Не можех да отвърна нищо.

Отведох я в къщи и се отбих в бара. Кьостер беше там.

— Седни — каза той. — Как си?

— Сравнително добре, Ото.

— Ще пиеш ли нещо?

— Ако пия, следва да пия много. А не искам. Човек трябва да може да мине и без пиене. Но бих могъл да направя нещо друго. Готфрид излязъл ли е с таксито?

— Не.

— Добре. Тогава ще го изкарам за няколко часа. — И аз ще дойда до работилницата — каза Кьостер.

Изкарах колата и се сбогувах с Ото. Веднага потеглих към пиацата. Пред мен бяха, спрели две коли. По-късно дойдоха и Густав, и Томи Актьора. Сетне първите две коли тръгнаха, а скоро наеха и моята. Някакво младо момиче, което искаше да иде във „Винета“.

„Винета“ беше известно танцувално кабаре, с телефон на всяка маса, тръбна поща и други подобни неща, привлекателни за провинциалисти. То бе разположено малко встрани от другите локали в една тъмна улица.

Спряхме. Момичето порови в чантичката си и ми подаде банкнота от петдесет марки. Вдигнах рамене.

— За съжаление не мога да ви върна.

Портиерът себе приближил.

— Колко прави? — попита девойката.

— Една марка и седемдесет.

Тя се обърна към портиера.

— Моля, бихте ли уредили сметката ми. Елате, ще ви върна парите на касата.

Портиерът отвори вратата и отиде с нея на касата.

Подир малко се върна.

— Ето…

Преброих.

— Една и петдесет са това…

— Не дрънкай глупости, толкова ли си зелен? Двадесет пфенига портиерска такса за връщане. Омитай се!

Имаше места, където на портиера се даваха пари за почерпка, но в случай че се бе погрижил да повика такси, а не когато то докараше някого.

— Не съм толкова зелен — казах аз, — затова ще получа една марка и седемдесет.

— Можеш да получиш нещо по муцуната — изръмжа той. — Човече, махай се, аз стоя тук по-дълго от тебе.

Работата не беше в двадесетте пфенига. Просто не исках да се оставя да ме изпързалят.

— Не говори глупости и ми дай остатъка! — на стоях аз.

Портиерът замахна толкова бързо, че не успях да се прикрия. И без това, седейки зад волана, нямаше как да се наведа. Блъснах главата си в кормилото. Изправих се зашеметен. В главата ми ехтеше някакъв барабан, а от носа ми капеше кръв. Портиерът стоеше пред мене.

— Искаш ли още един, удавнико?

За секунда прецених изгледите си. Нямаше какво да се прави. Този тип беше по-силен от мене. Трябваше да го изненадам, за да го улуча. От предната седалка не бих замахнал със сила. А докато излезех от колата, той три пъти би ме повалил на земята. Погледнах го. В лицето ме удари дъх на бира.

— Още един и жена ти ще остане вдовица.

Гледах го. Не се помръдвах. Втренчил се бях в това широко здраво лице. Изяждах го с очи. Знаех къде трябваше да ударя, от ярост бях леденостудено съсредоточен. Не се помръдвах. Виждах лицето твърде близо, твърде ясно, като през увеличително стъкло, огромно, всяко косъмче от брадата, червената, груба, с широки пори кожа…

Блесна полицейска каска.

— Какво става тук?

Портиерът изкриви лице в сервилна гримаса.

— Нищо, господин вахмистър.

Той погледна и мене.

— Нищо, казах аз.

Премести погледа си пак от портиера върху мене.

— Ама вие кървите.

— Ударих се…

Портиерът отстъпи крачка назад. В очите му се таеше присмех. Мислеше, че нямам смелостта да се оплача.

— Хайде потегляйте! — каза полицаят.

Натиснах педала за газта и се върнах към пиацата.

— Човече, на какво си заприличал! — каза Густав.

— От носа е — отвърнах аз и разказах историята.

— Я ела в кръчмата — предложи ми Густав. — Не напразно съм бил санитарен ефрейтор. Това е свинство, да удариш седнал човек.

Той ме въведе в кухнята на кръчмата, поиска лед и половин час се занимава с мене.

— Не бива да оставим да се появи цицина — заяви Густав. Най-сетне той свърши. — Е, а главата как е? Добре? Тогава да не губим време.