Влезе Томи.
— Това работа на едрия портиер от „Винета“ ли е? Прословут е с ударите си. За съжаление той самият още не е ял пердах.
— Сега ще яде — каза Густав.
— Да, но от мене — отвърнах аз.
Густав ме погледна мрачно.
— Докато ти излезеш от колата…
— Намислих как да го подхвана. Ако не успея, ти ще можеш да се хвърлиш срещу него…
— Добре.
Нахлупих фуражката на Густав, взехме и неговата кола, та портиерът да не подуши опасността веднага. Без друго той не можеше да вижда надалеч, улицата беше доста тъмна.
Пристигнахме. На улицата нямаше жива душа.
Густав изскочи от колата с банкнота от двадесет марки в ръка.
— По дяволите, нямам дребни пари! Портиер, можете ли да развалите? Една и седемдесет ли? Уредете сметката ми.
Даде си вид, че отива на касата. Портиерът се приближи до мене, кашляйки, и пъхна в ръката ми една марка и петдесет. Аз продължавах да държа ръката си си протегната.
— Потегляй!… — изръмжа той.
— Дай остатъка, мръсно куче! — изревах аз.
За секунда той сякаш се вкамени.
— Човече — каза сетне тихо и си облиза устните, — ще те боли няколко месеца!
И замахна. От удара бих изпаднал в безсъзнание. Но бях подготвен, извих се и се сгуших, а юмрукът му профуча и с все сила се перна в стоманения накрайник на манивелата, който държах скрит в лявата си ръка. Портиерът отскочи назад, като изрева и разтърси ръката си. От болка съскаше като парна машина и стоеше съвсем сам, без прикритие.
Изскочих от колата.
— Позна ли ме сега? — просъсках аз и го ударих в стомаха. Той падна.
— Едно… — започна да брои Густав откъм касата, — две… три…
При пет портиерът невъзмутимо се изправи. Както и преди видях лицето му пред себе си — съвсем ясно — това здраво, широко, тъпо, обикновено лице, тоя здрав, силен мошеник, прасето, което никога нямаше да бъде с болни дробове, и изведнъж от гняв ми причерня пред очите, нахвърлих се и го заудрях, удрях и удрях в това здраво, широко, блеещо лице, отприщил всичко насъбрано у мене през последните дни и седмици, докато някой ме откъсна и изтегли назад.
— Човече, ще го убиеш — извика Густав. Огледах се. Потънал в кръв, портиерът се бе облегнал на стената. После се свлече, падна, почна бавно да пълзи на четири крака към входа като грамадно, а поради униформата си и лъскаво насекомо.
— Този вече няма така лесно да бие — каза Густав. — Хайде да изчезваме, преди да е дошъл някой! Това е тежка телесна повреда.
Хвърлихме парите на настилката, качихме се в колата и отминахме.
— Кървя ли — попитах аз, — или съм изцапан с кръвта на портиера?
— Носът ти пак е разкървавен — каза Густав. — Но затова пък стовари на оня чудесен ляв удар.
— Изобщо не съм забелязал.
Густав се засмя.
— Знаеш ли — казах аз, — сега се чувствувам значително по-добре.
XVIII
Нашето такси стоеше пред бара. Влязох, За да сменя Ленц, трябваше да взема ключовете и документите. Готфрид излезе с мен.
— Имаше ли добри постъпления? — попитах аз.
— Средно — отвърна той. — Или такситата са премного, или хората, които пътуват с такси, са твърде малко. А как беше при теб?.
— Лошо. През цялата нощ се въртях наоколо, а не взех и двадесет марки.
— Тъмни времена! — Готфрид вдигна вежди. — Е, тогава може би днес не бързаш толкова, а?
— Не, защо?
— Можеш ли да ме вземеш за малко със себе си?
— Добре. — Качихме се. — Къде искаш да идеш? — попитах аз.
— Към катедралата.
— Какво? — повторих. — Да не би да не съм чул добре? Разбрах: „към катедралата.“
— Да, сине мой, добре си чул. Катедралата, така е!
Погледнах го удивен.
— Не се чуди, карай — каза Готфрид.
— Е, добре.
Потеглихме. Катедралата се намираше в старата част на града, на голям площад; обкръжен от домовете на духовниците, Спрях пред главния портал.
— По-нататък — каза Готфрид. — Заобиколи.
Накара ме да паркирам пред един малък вход на задната страна и слезе.
— Весело прекарване — пожелах му аз. — Предполагам, че искаш да се изповядаш.
— Я ела с мене — отвърна той.
Засмях се.
— Днес не. Молих се още сутринта. На мен това ми стига за цял ден.
— Не говори глупости, бебо! Ела, с мене. Желая великодушно да ти покажа нещо.
Тръгнах с него, изпълнен от любопитство. Влязохме през малката врата и веднага се озовахме под аркадата. Тя представляваше голям четириъгълник и се състоеше от дълги редици сводове, които от вътрешната страна се опираха на сиви гранитни колони и обграждаха една градина. В средата се издигаше голям, олющен от времето кръст с фигурата на Христос. От двете страни имаше каменни релефи, пресъздаващи спиранията по мъчителния път с кръста към Голгота. Пред всяко изображение имаше стара молитвена пейка. Градината бе запустяла и потънала в пищни цветове.