Готфрид посочи няколко големи храста с бели и червени рози.
— Това исках да ти покажа! Познаваш ли ги? — Спрях се изненадан.
— Естествено, познавам ги — казах аз. — Значи, тук си жънал ти, стари църковен обирач!
Преди една седмица Пат се бе пренесла у госпожа Залевски, а вечерта Ленц й бе изпратил по Юп огромен букет от пози. Розите бяха толкова много, че се наложи Юп два пъти да слиза долу и всеки път донасяше букет, който едва обгръщаше с ръце. Вече се чудех откъде ги е взел Готфрид, защото знаех неговия принцип никога да не купува цветя. В градските паркове не бях виждал такива рози.
— Това се казва идея! — потвърдих признателно. — Ето до какви идеи трябва да стига човек.
Готфрид се подхилваше.
— Тази градина е истинско златно съкровище! — тържествено положи той ръка на рамото ми. — С това те приемам за свой съпритежател. Помисли, тъкмо сега те могат да ти послужат добре.
— Защо точно сега? — попитах аз.
— Тъй като в момента градинските насаждения са доста обеднели. А досега явно те бяха единствената ти ливада? — Кимнах. — Освен това — продължи да обяснява Готфрид — за теб настава времето, когато проличава разликата между буржоа и кавалер. Буржоата става все по-невнимателен, колкото по-дълго време познава една жена. Кавалерът — все по-внимателен. — Той направи широко движение с ръка. — С розите тук можеш да бъдеш просто затрогващ кавалер!
Засмях се.
— Всичко е много хубаво, Готфрид — казах аз. — Ала какво ще стане, ако човек бъде заловен? Трудно би се измъкнал. А благочестивите хора лесно могат да определят подобно деяние като оскверняване на свети места.
— Мило момче — отвърна Ленц, — виждаш ли тук някого? От войната насам хората ходят по политически събрания, не на църква.
Действително беше така.
— Но какво е положението с пасторите? — попитах аз.
— Пасторите са безразлични към цветята, иначе градината би била по-добре гледана. А добрият бог най-много да се позабавлява от това, че с цветята ще доставиш някому радост. Той съвсем не е като отците.
— Имаш право! — Съзерцавах огромните стари храсти. — За идните няколко седмици съм осигурен с рози, Готфрид.
— За по-дълго. Имаш щастие. Това са много траен, дълго цъфтящ сорт рози. Ще ти стигнат най-малко до септември. А през есента тук ще зацъфтят астри и хризантеми. Ела, ще ти ги покажа още сега.
Минахме през градината. Розите ухаеха упойващо. Като жужащ облак от цвят на цвят прелитаха рояци пчели.
— Виждаш ли ги? — казах аз и се спрях. — От къде идват? Сред града! Тук наблизо няма никакви кошери. Мислиш ли, че пасторите имат на покрива пчелин?
— Не, братко — отвърна Ленц. — Те положително са долетели от някое селско стопанство. Просто си знаят пътя. — Той ми смигна. — Не като нас, нали?
Повдигнах рамене.
— Може би знаем. Поне няколко крачки. Докъдето можем. Как мислиш?
— Не. Не искам и да зная този път. Целите правят живота бюргерски.
Погледнах към кулата на катедралата. Тя се издигаше коприненозелена в синьото небе, безмерно стара и спокойна, облитана от лястовици.
— Колко е тихо тук — казах аз.
Ленц кимна.
— Да, старо момче, тук всеки забелязва, че всъщност само време му е липсвало, за да стане добър човек, нали?
— Време и спокойствие — отвърнах аз. — Да, спокойствие.
Той се засмя.
— Много късно! Сега вече се е стигнало дотам, че човек не би могъл да го изтърпи. Хайде, тръгвай! Отново сред глъчката!
Свалих Готфрид и се върнах на пиацата. Пътем минах край гробищата. Знаех, че сега Пат лежеше на своя шезлонг на балкона и няколко пъти натиснах клаксона. Но никой не се показа и аз продължих. Затова пък малко по-нататък видях госпожа Хасе в някаква пелерина от копринена тафта да върви по улицата, широко размахвайки ръце. Тя изчезна зад ъгъла. Карах след нея, за да я попитам дали бих могъл да я отведа някъде. Но когато стигнах до кръстовището, видях, че тя се качи в една кола, която бе спряла зад ъгъла. Това беше малко раздрънкан мерцедес модел 23 година, който веднага потегли с трясък. Някакъв мъж с нос като патешка човка и с едро кариран костюм седеше зад волана.
Доста дълго гледах след колата. Ето какво излиза, щом една жена седи все сам-сама в къщи! Замислен потеглих към пиацата и заех място в редицата на чакащите таксита.
Слънцето прежуряше. Много бавно се придвижвах напред. Под нажежения гюрук ме налягаше дрямка и се опитвах да спя. Но сцената с госпожа Хасе не ми излизаше от ума. Беше съвсем различно, но в края на краищата и Пат оставаше самичка по цял ден.