Слязох и отидох напред при колата на Густав.
— Ела пийни — настоя той и ми подаде един термос. — Чудесно изстудено. Собствено откритие. Кафе с лед. По цели часове остава така въпреки горещината. — Да, Густав е практичен!
Налях си една чаша и я изпих.
— Щом си толкова практичен — казах аз, — тогава ми открий как човек би могъл да създаде развлечение на жена, която прекарва много време сама.
— Проста работа! — Густав ме погледна е израз на превъзходство. — Слушай, Роберт! Или дете, или куче! Питай ме за нещо по-трудно!
— Куче! — казах аз изненадан. — Да, дявол да го вземе, куче! Имаш право. С едно куче човек никога не е сам.
Предложих му цигара.
— Слушай, а имаш ли представа къде бих намерил? Такава една животинка навярно сега може да се купи евтино?
Густав поклати с укор глава.
— Но, Роберт, ти действително още не си разбрал с кого имаш работа! Моят бъдещ тъст е втори секретар на дружеството на любителите на добермани и пинчери. Естествено, ти можеш да получиш дори безплатно едно младо куче, отлично, чистокръвно. Точно сега имаме малки, четири на две, баба им е отличаваната с награди Херта Тогенбург.
Густав беше благословен човек. Бащата на неговата годеница не само отглеждаше добермани, но беше и гостилничар, собственик на „Нойе Клаузе“; освен това годеницата му притежаваше гладачница за плисета. Густав се беше наредил отлично. Ядеше и пиеше безплатно у своя тъст, а неговата годеница переше и гладеше ризите му. Не смееше да се ожени. Тогава той би трябвало да поеме грижите.
Обясних на Густав, че един доберман не би бил подходящ. Той щеше да е твърде голям за стаята; не бих могъл да разчитам много на характера му. Густав се замисли само за миг.
— Ела с мене — каза той. — Да идем да спазарим нещо. Зная какво. Само че не бива да се намесваш в разговора.
— Добре…
С колата ме заведе до малък магазин. Във витрината стояха пълни с водорасли аквариуми. В един сандък се гушеха няколко тъжни морски свинчета. По стените висяха кафези с неспирно прелитащи жълтурчета, червенушки и канарчета.
Посрещна ни кривокрак дребен човек с кафява плетена жилетка. Воднисти очи, повяхнала кожа, вместо нос — една лъскава топка: пияч на бира и ракия.
— Антон, кажи какво прави Аста? — попита Густав.
— Втора награда и почетен диплом в Кьолн — отвърна Антон.
— Скандално! — заяви Густав. — Защо не първа?
— Първата дадоха на Улдо Бланкенфелс — изръмжа Антон. Как да си доволен! Оставят те на опашката!
Откъм дъното на магазина се чуваше джафкане и скимтене. Густав отиде натам. Той донесе, хванал за вратлетата, два малки териера — в лявата ръка е един черно-бял, в дясната — червено-кафяв. Ръката с червено-кафявия незабележимо потрепваше. Погледнах го: да.
Това беше чудесно куче-играчка. Краката прави, тялото квадратно, главата четвъртита, умно и дръзко. Густав пусна и двете да потичат.
— Смешен мелез — каза той и посочи към червенокафявото. — Откъде си го взел?
Антон уж го бил получил от някаква дама, която заминавала за Южна Америка. Густав избухна в невероятен смях. Обиден, Антон му посочи едно родословно дърво, което стигаше чак до Ноевия ковчег. Густав махна с ръка и прояви интерес към черно-бялото куче. Антон искаше сто марки за червено-кафявото. Густав предложи пет. Не харесваше прадядото. Намираше много недостатъци и в опашката му. Ушите му също не били както подобава. Черно-бялото било куче и половина.
Стоях в ъгъла и слушах. Ненадейно нещо подръпна шапката ми. Сепнат се обърнах. Малка маймуна седеше в ъгъла на своята пръчка, леко свита, с жълтокожо и тъжно лице. Имаше черни кръгли очи и угрижените устни на стара жена. На кожената препаска около корема й беше закрепена верижка. Ръцете бяха малки, черни и ужасяващо човешки.
Останах на мястото си, давах си вид на спокоен. Маймуната бавно се приближи по своята пръчка. Не откъсваше очи от мене, те не гледаха недоверчиво, а със странна сдържаност. Най-после маймунката колебливо ми протегна ръката си. Подадох й един пръст. Тя отдръпна ръка, после го хвана. Беше необикновено усещане — хладна детска ръка се вкопчваше в пръста ми. Като че ли някакъв клет, ням, омагьосан човек искаше да излезе от това изкривено тяло. Човек не би могъл дълго да гледа смъртно нажалените очи.
Задъхан, Густав отново се появи сред гората от родословни дървета.
— И тъй разбрано, Антоне, ще получиш за него един доберман от малките на Херта. Най-добрата сделка през живота ти! — После Густав се обърна към мене:
— Искаш ли да го вземеш веднага?
— Колко струва?
— Нищо. Размених го срещу добермана, който ти подарих преди. Да, Густав умее, щом има свобода на действие. Густав е злато човек!