Споразумяхме се по-късно да взема кучето, когато свърша работата си с таксито.
— Знаеш ли всъщност какво получи? — попита ме Густав вън. — Нещо съвсем рядко. Ирландски териер. Превъзходен. Без какъвто и да било недостатък. А пък родословното дърво! Боже господи, не бива и да го виждаш, защото иначе винаги ще трябва първо да се поклониш, а после да се обърнеш към животното.
— Густав — казах аз, — ти ми направи голяма услуга. Ела сега да пием заедно от най-стария коняк, който могат да ни поднесат.
— Днес не — каза Густав. — Днес трябва да съм със сигурна ръка. Довечера ще играя на кегли в моя клуб. Обещай ми, че някога и ти ще дойдеш с мен! Там всички са много порядъчни хора. Идва дори един главен пощенски секретар.
— Ще дойда — обещах аз. — Дори да нямаше главен пощенски секретар.
Малко преди шест часа се върнах в работилницата. Кьостер ме очакваше.
— Яфе се обади по телефона. Трябва да го потърсиш. Днес следобед.
За миг дъхът ми секна.
— Каза ли ти нещо, Ото?
— Не, нищо особено. Само, че до пет часа ще бъде в кабинета си, а по-късно в болницата „Света Доротея“. Следователно ще трябва да телефонираш там.
— Добре.
Влязох в канцеларията. Беше топло и душно, но мене ме побиваха студени тръпки, а телефонната слушалка трепереше в ръката ми. Мина дълго време, докато се свържа с Яфе.
— Имате ли време? — попита ме той.
— Да.
— Тогава веднага елате при мене. Ще остана тук още един час.
Исках да го попитам дали се е случило нещо с Пат. Но не успях.
— Добре — казах аз, — след десет минути съм при вас.
Сложих слушалката и веднага позвъних у дома. На телефона беше прислужницата. Попитах за Пат.
— Не зная дали е тук — измърмори Фрида. — Ще видя.
Чаках. Главата ми беше натежала и пламнала. Чакането ми се стори безкрайно. Най-сетне чух някакво стържене и гласа на Пат.
— Роби? — Затворих за момент очи.
— Как си, Пат?
— Добре. Досега седях на балкона и четох. Една вълнуваща книга.
— А, вълнуваща книга — повторих аз. — Това е чудесно. Исках само да ти се обадя, че днес ще се прибера малко по-късно у дома. Свърши ли книгата?
— Не, по средата съм. Няколко часа ще ми стигнат.
— Преди да я дочетеш, аз ще съм се върнал. А сега бързо чети по-нататък.
В първия момент не можех да стана от стола. После се изправих.
— Ото — казах аз, — мога ли да взема за малко Карл?
— Естествено. Ако искаш ще дойда и аз с тебе. Тук няма какво да правя.
— Не е необходимо. Няма нищо. Аз вече телефонирах у дома.
„Каква светлина — помислих си аз, като изкарах Карл на улицата, — каква чудесна вечерна светлина над покривите! Колко богат и приятен е животът!“
Наложи се да чакам Яфе няколко минути. Една сестра ме заведе в някаква малка стая, в която навред се търкаляха стари списания. На прозореца имаше няколко саксии с виещи се растения. Бяха все едни и същи списания с кафяви обложки и все едни и същи навяващи тъга увивни растения; намират се само в чакалните на лекари и на болници.
Влезе Яфе. Носеше снежнобяла престилка, по която още личаха гънките от гладенето. Но когато седна до мене, на вътрешната страна на десния му ръкав забелязах съвсем малко светлочервено петно. През живота си бях видял много кръв, ала това мъничко петънце изведнъж ми подействува много по-тягостно от всички обилно напоени с кръв превръзки, които бях виждал. Моята обнадежденост угасна.
— Бях обещал да ви кажа какво е състоянието на госпожица Холман — започна Яфе.
Кимнах и се загледах в покривката на масата. Тя беше от пъстър плюш. Взирах се в преплетените шестоъгълници и имах подлудяващото чувство, че всичко ще тръгне на добре, само ако издържа и не мигна, докато Яфе заговори отново.
— Преди две години тя прекара шест месеца в санаториум. Знаете ли?
— Не — казах аз и продължих да гледам покривката на масата.
— После имаше подобрение. Сега я прегледах най-внимателно. Тази зима непременно трябва отново да иде в санаториума. Тя не бива да остане тук в града.
Все още погледът ми беше забит в шестоъгълниците. Те се преливаха и започваха да танцуват.
— Кога трябва да замине? — попитах.
— През есента. Най-късно в края на октомври.
— Следователно кръвоизливът не е бил случаен?
— Не.
Вдигнах очи.
— Едва ли е необходимо да ви казвам — продължи Яфе, — че развоят на тази болест не може да се прозре напълно. Преди една година изглеждаше, че всичко е спряло, че е настъпило калциране и затваряне на каверната и можеше да се очаква, че ще се задържи така. По същия начин, както сега отново се е отворила, е възможно изненадващо бързо да настъпи застой. Не го казвам с умисъл — наистина е така. Наблюдавал съм най-удивителни оздравявания.