— Знаем ги ние тия! — каза с подозрение леля Юлхен. — Винаги правите тъй!
Тайният съветник и дъщеря му изтръпнаха от ужас.
— Винаги правите тъй вие, мъжете! — продължи лелята, без да губи присъствие на духа. — Никога не признавате, че не ви е добре!
Положението беше спасено. Изражението на лицето на госпожа Кункел граничеше с главозамайване. Никога досега не се беше измъквала толкова умело от някоя каша.
Да, а след това господин Кеселхут се завърна от четвъртия си урок по ски. Куцаше с всички сили. Защото на ски плаца по недоглеждане бе налетял върху Тони Грасвандер. И сетне, във вид на гордиев възел, двамата се бяха озовали Е някакъв поток.
Особено силно впечатление на посивелия вече скиор бяха направили безбройните вулгарни фрази, с които непосредствено след това бил обсипан от господин Антон Грасвандер. Тия думи съвсем не бяха попаднали върху дебела волска кожа.
Чичо Полтер съчувствено се осведоми как е протекло произшествието и препоръча някаква фирма, която би могла да приведе отново в ред скъсания спортен костюм.
Кеселхут се огледа, сякаш търсеше някого.
— Господин доктор Хагедорн се намира в хола — каза портиерът.
Кеселхут закуцука нататък. Намери масата, край която седяха Шулце и Хагедорн. Когато само на няколко крачки от нея видя кои бяха жените, зъбите му тихичко започнаха да тракат. Ужасен, прокара ръка пред очите си. Но не, това не беше възможно! Погледна още веднъж натам. И тогава му прилоша. От все сърце му се искаше да потъне в земята. Но надлъж и нашир около него нямаше никаква бездна. Продължи да куцука нататък. Леля Юлхен злорадо се ухили.
— Какво се е случило с вас? — запита Шулце.
— Не е много опасно — каза Кеселхут. — Стана едно сблъскване. Това е всичко. Но имам чувството, че няма да спортувам повече.
Леля Юлхен погледна Хагедорн тъй, като че ли искаше да го хипнотизира.
— Няма ли да ни представите?
Младият човек запозна господина с дамите. Те се ръкуваха. Всичко мина много официално. Кеселхут не смееше да проговори дума. Всяка забележка можеше да се окаже фатална.
— Вие положително сте господинът, комуто принадлежи параходната линия, нали? — запита Хилде.
— Тъй е — каза смутено Кеселхут.
— Комуто принадлежи какво? — запита леля Юлхен и сложи ръка зад ухото си, сякаш не дочуваше.
— Една параходна линия — каза строго господин Шулце. — Дори много голяма линия! Нали?
Кеселхут започна да нервничи.
— Трябва да се преоблека. Инак ще си докарам някоя хрема. — Той кихна три пъти. — Мога ли да помоля присъствуващите след вечеря да бъдат мои гости в бара?
— Прието — каза Шулце. — Тъкмо ще видим колко носи леля Юлхен.
Тя се наежи:
— Всички ви ще надмина по пиене. Когато през 1905-та се женеше сестра ми, изпих съвсем сама две шишета вино от френско грозде.
— Дано този път се напиете по-скоро — каза Кеселхут. — Инак удоволствието ще ми излезе много скъпо.
Сетне той закуцука към стълбата. Приличаше на разбита армия.
В това време Хагедорн просто поглъщаше с поглед Хилде. Внезапно той прихна да се смее.
— Това наистина няма никакво значение… но аз изобщо не знам презимето ви.
— Тъй ли? — запита тя. — Смешно, нали? Представете си: казвам се точно както приятеля ви Едуард!
— Едуард — каза младият човек. — Как се казваш? А, Тъй, извинявай, днес май бурмичките в главата ми са се поразхлабили. Вие се казвате Шулце?
— Откога почна да ми говориш пак на „вие“? — запита Едуард.
— Но той се обръща към мен — обясни Хилде. — Тъй е, господин докторе. Казвам се точно както вашия приятел.
— Какво съвпадение! — извика Хагедорн.
— Името Шулце е много разпространено — рече Едуард и гневно изгледа Хилде.
— Все пак, все пак — прочувствено заговори Фриц. — Това съвпадение някак забележително ме вълнува. Сякаш съзирам в него пръста на съдбата. Може би вие сте роднини, без дори да подозирате, че е така?
На това място от разговора леля Юлхен получи пристъп на задух и госпожица Хилдегард трябваше да я отмъкне бързо в стаята. По стълбите тя изтощено каза:
— Дивотия на квадрат! Толкова ли не можахте да си изберете някое друго име?
Хилде енергично тръсна глава.
— Не можех да го лъжа. А че се казвам точно тъй, както приятеля му Едуард, все пак е вярно.
— Дано само всичко да се размине — каза Кункел.
— Момичето е чудесно, нали? — запита Фриц.
— О, да — каза намръщено Едуард.
— Видя ли какви трапчинки има на бузите, когато се засмее?
— Да.
— А пък в зениците й има златисти точици.
— Никога досега не ми е правило впечатление — каза Шулце.
— Всъщност колко годишна смяташ, че е?