Обяснението е, че в девет от всеки десет случая младият англичанин е учил френски по „Първи курс на Ан“ (Жан Ан (1796–1865) — автор на метод за бързо изучаване на чужди езици). Историята на тоя прочут труд е необикновена и поучителна. Книгата е била написана на шега от духовит французин, живял няколко години в Англия. Намерението му било да напише сатира за умението на британското общество да води разговор. От тая гледна точка книгата наистина е добра. Авторът я занесъл в едно лондонско издателство. Директорът бил прозорлив човек. Прочел книгата от кора до кора. След това изпратил да повикат автора.
— Тая ваша книга — казал му той — е много смешна. Чак сълзи ми избиха, докато я четох.
— Много ми е приятно да го чуя от вас — отговорил поласканият французин. — Помъчих се да бъда правдив, без ненужна хапливост.
— Много е забавна — потвърдил директорът, — но ако я издадем като хумор, няма да има успех.
Лицето на автора посърнало.
— Ще кажат, че този хумор е пресилен и екстравагантен — продължил директорът. — Ще бъде забавна за мислещите и интелигентните, а от търговска гледна точка тази част от читателската публика не заслужава внимание. Но аз имам една идея — продължил директорът. Огледал се, за да се увери, че са сами в стаята, навел се напред и снишил гласа си до шепот: — Намислил съм да я издадем като сериозен труд за използване в училищата!
Авторът го зяпнал онемял.
— Познавам английските учители — казал директорът, — тая книга ще им хареса. Ще отговори точно на техния метод. Нищо по-глупаво, нищо по-безполезно не може да бъде съчинено за тая цел. Ще има да мляскат с устни над тая книга, като кутре, когато ближе вакса.
Авторът пожертвал изкуството пред користолюбието и се съгласил. Сменили заглавието и добавили речник, но иначе не пипнали нищо в книгата.
Резултатът е познат на всеки ученик. „Ан“, това е стожерът на английското езиково обучение. Ако вече не е повсеместен, значи междувременно е било измислено нещо още по-лесно за възприемане.
За да се предотврати възможността независимо от всичко британският ученик да добие дори от някое подобие на „Ан“ слаби проблясъци на знания по френски, британският образователен метод го предава в ръцете на „учител от страната“, както пише в проспектите на училищата. Този учител французин, всъщност обикновено белгиец, безспорно е напълно почтена личност и — това не може да се отрече — разбира и говори родния си език със сносна лекота. Качествата му се изчерпват дотук. Във всеки случай е човек, забележително негоден да научи когото да било на каквото и да е. Него като че го избират не за да преподава, а за да забавлява младежта. Той винаги е комична фигура. В никое английско училище няма да видите учител французин с вдъхваща уважение външност. Ако обаче по рождение притежава някои безобидни странности, които будят веселие, веднага става ценен в очите на работодателите. Класът, естествено, го приема като жив майтап. Момчетата чакат двата или четирите часа, които умишлено се пропиляват всяка седмица за този толкова стар фарс, като весело развлечение в еднообразното инак съществуване. А после, когато гордият родител открие в Диеп, че неговият син и наследник не може дори файтон да повика, той ругае не системата, а невинната й жертва.
Ограничавам се с френския, защото това е единственият език, на който правим опити да научим нашата младеж. За английско момче, което говори немски, ще кажат с презрение, че му липсва патриотизъм. Защо хабим време да преподаваме дори френски по този метод, никога не съм могъл да разбера. Едно пълно непознаване на чужд език е напълно търпимо. Но ако оставим настрана фейлетонистите и авторките на романи, за които то е професионална необходимост, бръщолевенето на френски, с което толкова се гордеем, само ни прави смешни.
В немските училища методът е друг. На езика се посвещава всеки ден по един час. Идеята е да не се остави на момчето време да забрави онова, което е научило предния път, идеята е то да напредва. Няма и смешен чужденец, назначен да го забавлява. Желаният език се преподава от учител германец, който го знае по вода, като матерния си език. Може чрез тая система немският младеж да не постига онова съвършенство в произношението, с което е прочут всеки британски турист в чужбина, но тя има друго предимство. Момчето не вика на учителя си „жабар“ или „франсето“ и не се старае да прояви в часа по френски или по английски простовато остроумие. То си седи мирно и за собственото си добро се мъчи да научи тоя чужд език, като създава възможно най-малко грижи на хората наоколо. След като завърши училище, може да говори не само за джобни ножчета, градинарки и лели, а и за европейска политика, за история, за Шекспир или за стъклената хармоника според това, как се извърти разговорът.