Развълнуван до дъното на бащинската си душа, Харис направи нещо напълно правилно и уместно в създалата се обстановка. Да бе действал докрай с проявеното отначало хладнокръвие и здрав разум, щеше да излезе от произшествието като герой на деня, а не да подкара колелото си, сподирян от оскърбления и заплахи, както стана. Без да се колебае за миг, той се спусна към поливача, скочи от велосипеда, хвана маркуча за струйника и се помъчи да го изтръгне от ръцете му.
Това, което трябваше да направи, което щеше да направи всеки мъж, запазил благоразумието си, бе да затвори крана, щом сложи ръка на струйника. След това би могъл да играе с човека футбол или бадмингтон, по свой избор, а двайсетината-трийсет души, хукнали да му помагат, щяха да му ръкопляскат. Намерението му обаче, както ни обясни впоследствие, било да отнеме маркуча от поливача и за наказание да го обърне срещу самия него. Поливачът явно имаше същото намерение, но с обратен знак — да си върне маркуча и да полее Харис. Резултатът, естествено, беше боричкане, при което те поливаха всичко живо и неживо в радиус от десет метра освен самите себе си. Един вбесен мъж, вече твърде измокрен, за да го е грижа какво ще му се случи нататък, скочи на арената и се включи в борбата. Тримата продължиха да въртят маркуча във всички посоки. Обръщаха го към небето и водата падаше върху главите като екваториален порой. Насочваха го надолу и струята потичаше в буйни потоци, които събаряха хората, или ги улучваше към кръста и ги караше да се превиват одве.
Никой от тримата не пускаше маркуча, но и никой не помисляше да спре водата. Отстрани изглеждаха като счепкани с някаква първична природна стихия. За четирийсет и пет секунди, както отбеляза Джордж, който мереше времето по часовник, успяха да пометат от полетия кръг всичко живо, с изключение на едно блестящо като русалка от водата куче, което водната струя претъркулваше ту на едната, ту на другата страна, но то всеки път неустрашимо скачаше на крака и ожесточено лаеше срещу тези пуснати на свобода адови изчадия.
Мъже и жени захвърлиха на земята велосипедите си и хукнаха към гората. Иззад всеки по-дебел дънер надзърташе мокра ядосана глава.
Най-сетне на сцената се появи един разумен човек. Презрял всички опасности, той се промъкна до крана, където още стърчеше железният лост, и го завъртя. В същия миг иззад четирийсет дървета започнаха да излизат повече или по-малко измокрени човешки същества, всяко от които искаше да каже нещо.
Отначало не можех да реша кое би било по-удобно за пренасяне на останките на Харис до хотела — носилка или панер за пране. Според мен в тоя случай бързината и съобразителността на Джордж спасиха живота на Харис. Понеже беше сух и следователно можеше да тича по-бързо, той стигна до него преди тълпата. Харис се опита да обясни положението, но Джордж го прекъсна.
— Качвай се и карай! — нареди му Джордж, тикайки в ръцете му колелото. — Те не знаят, че си с нас, бъди спокоен, няма да им кажем. Ще останем отзад, за да те прикриваме.
Ако започнат да стрелят, карай на зигзаг.
Искам в тази книга фактите да бъдат правдиво представени, неопорочени от преувеличения. Показах описанието на този случай на Харис — да не би в него да се е промъкнало нещо повече от строгото изложение на събитията. Харис заяви, че съм преувеличил, но признава, че един-двама души може и да са били „поопръскани“. Предложих му да насоча срещу него уличен маркуч от петнайсет метра разстояние и след това да чуя мнението му, дали „поопръскани“ е подходящият израз, но той се отказа от опита. От друга страна, настоя, че в никакъв случай повече от пет-шест души не са били засегнати от стълкновението, и нарече числото четирийсет смехотворно. Предложих да се върнем двамата в Хановер и да проведем строго разследване за случая, но той отхвърли и това предложение. При тия обстоятелства настоявам, че съм представил вярно и сдържано описание на едно събитие, което известен брой хановерчани си спомнят с огорчение и до днес.
Напуснахме Хановер същата вечер и пристигнахме в Берлин навреме за вечеря и за вечерна разходка. Берлин е град, който разочарова: центърът му е многолюден, покрайнините — пусти; единствената му прочута улица — Унтер ден линден, опит за кръстоска между Оксфорд стрийт и Шан-з-елизе — е прекалено широка за размерите си; театрите са изискани и изпълнението там се смята за по-важно от декорите и костюмите; представленията не са много дълги, а успешните се играят пак и пак, но никога в два последователни дни, тъй че една седмица можете да ходите в един и същ берлински театър и да гледате всяка вечер различна пиеса; операта не заслужава същото внимание; в двете вариетета се усещат ненужна вулгарност и простащина, зле са обзаведени, твърде обширни и неуютни. Най-оживено в берлинските кафенета и ресторанти е от полунощ до три часа. Въпреки това повечето им посетители са отново на крак в седем сутринта. Берлинчанинът или е разрешил най-големия въпрос на съвременния живот — как да се живее без сън, — или се взира заедно с Карлайл (Томас Карлайл (1795–1881)- английски публицист, историк и философ) във вечността.