Не знам друг град, където светският живот да продължава толкова до късно, освен Санкт Петербург. Но петербургчанинът не става рано сутрин. В три часа след полунощ човек трябва буквално да си пробива път по Невски проспект, а предпочитаните влакове са тези, които тръгват около пет сутринта. Тези влакове спестяват на руснака неудобството да става рано. Той пожелава на близките си лека нощ и спокойно отива на гарата след вечеря, без да създава неудобства у дома.
Потсдам, този берлински Версай, е красиво градче, разположено сред езера и гори. Тук из сенчестите алеи на тихия, разпрострян надалеч парк Сансуси е лесно да си представиш мършавия надут Фридрих, излязъл на „бумел“ с досадния Волтер.
Джордж и Харис се вслушаха в съвета ми и се съгласиха да не оставаме дълго в Берлин, а да продължим за Дрезден. Повечето от онова, което предлага Берлин, може да се види по-добре другаде и ние се задоволихме с една обиколка на града. Портиерът на хотела ни запозна с един файтонджия, с когото сме можели за най-кратко време да видим всичко, което си заслужавало. Файтонджията дойде да ни вземе в девет часа сутринта и отговаряше на всичките ни желания. Беше умен, схватлив, добре осведомен, немският му беше лесен за разбиране, знаеше и малко английски, с който при случай да ни дообясни. Файтонджията беше безукорен, но конят му беше най-несимпатичното животно, което някога ме е возило.
Намрази ни още щом ни видя. Аз излязох от хотела пръв. Той обърна глава, изгледа ме от горе до долу със студен оцъклен поглед и се обърна към друг кон, негов приятел, спрял насреща. Зная какво му каза. Имаше изразителна глава и не се опита да скрие мислите си. Той каза:
— Много смехории се виждат лятно време, нали?
След миг излезе и Джордж и застана зад мен. Конят пак се обърна и погледна. Никога не съм виждал кон, който да се извива като тоя. Гледал съм жираф да прави с шията си номера, които приковават вниманието на всички, но това животно приличаше повече на сън след прашен ден на хиподрума в Аскът, последван от вечеря с шестима стари приятели. Нямаше да се изненадам, ако го бях видял да ме разглежда между задните си крака. Джордж май му се видя още по-смешен. Той пак се обърна към приятеля си.
— Чудо на чудесата, нали? — отбеляза той. — Сигурно ги отвъждат в някое специално място — и се зае да гони мухите от лявото си рамо.
Почнах да се чудя дали не е останал сираче в невръстна възраст и не е бил отгледан от котка.
Двамата с Джордж се качихме да изчакаме Харис. Той излезе след малко. Според мен имаше доста елегантен вид. Беше си сложил бял фланелен костюм с голф, шит специално за колоездене в горещо време. Шапката му може и да имаше малко по-необичаен фасон, но пък го пазеше от слънцето.
Конят му хвърли един поглед, каза „Gott im Himmel“ (Боже Господи! (нем.).)толкова ясно, колкото може да го каже кон, и потегли с бърз ход по Фридрихщрасе, оставяйки Харис и файтонджията на тротоара. Собственикът му подвикна да спре, но той не му обърна никакво внимание. Те хукнаха подир нас и ни настигнаха на ъгъла на Доротеенщрасе. Не разбрах изцяло какво каза файтонджията на коня — говореше забързано и възбудено, — и все пак долових отделни фрази:
— Нали трябва да си печеля хляба? Кой те пита за твоето мнение? Да, много те е грижа, като имаш какво да плюскаш!
Конят прекъсна разговора, като сви по своя инициатива по Доротеенщрасе. При това, струва ми се, каза:
— Добре де, стига си плещил. Ще свършим работата, само че хайде да минаваме по задните улици.
Срещу Бранденбургската врата нашият файтонджия върза поводите на камшика, слезе и дойде да ни обясни едно-друго. Посочи ни Тиргартен и изрецитира ода за Райхстага. Съобщи ни в метри точната му височина, дължината и ширината, както правят екскурзоводите. Сетне ни обърна внимание на вратата. Каза, че била иззидана от пясъчник, за да е като „пропайдерите“ в Атина.
На това място конят, който използваше свободните мигове, за да си ближе краката, обърна глава. Не каза нищо, само погледна.
Файтонджията нервно започна отново. Този път каза, че била като „пропайлерите“.