Защото в Германия природата трябва да се държи прилично и да не дава лош пример на децата. Германският поет, ако види вода да се срива, както Сауди малко неточно описва праговете при Лодор, толкова ще се изуми, че и през ум няма да му мине да се спре и да я възпее в стихове с алитерации. Той ще побърза веднага да съобщи за нея в полицията. Пеенето и ревът скоро ще секнат.
— Хайде, за какво е цялата тая шумотевица? — строго ще нахока водата гласът на германските власти. — Ние не можем да допуснем подобно нещо. Не можеш ли тихичко да се спускаш? Къде мислиш, че се намираш?
И съответната германска община ще оборудва тази вода с цинкови тръби, с дървени корита и със стъпала и ще й покаже как да тече надолу съзнателно, по немски.
Уредена страна е Германия.
Пристигнахме в Дрезден в сряда вечер и останахме до неделя.
Като вземем под внимание едно-друго, Дрезден може би е най-привлекателният град в Германия, но е град, в който е добре да поживееш известно време, а не само да минеш през него. Тукашните музеи и галерии, дворци и градини, прекрасните, богати с история околности могат да запълнят с наслади една зима, но сащисват в рамките на една седмица. Тук няма парижкото или виенското веселие, което скоро омръзва, очарованието на Дрезден е солидно, немско, трайно. Той е Мека на меломана. За пет шилинга в Дрезден можеш да си купиш билет за партера в операта, да изслушаш някога пак докрай представление в коя да е английска, френска или американска опера.
Главните сплетни в Дрезден все още се въртят около Август Силни (Август Силни (1670–1733) — саксонски курфюрст и полски крал), „човека на греха“, както го нарича Карлайл, прочут с хилядата деца, които е наплодил в цяла Европа. Навред в околността са пръснати като кости по бойно поле замъци и дворци, свързани с едно или друго порочно деяние, места за заточение на изоставени фаворитки. Една от тях четирийсет години не се отказвала от амбициите си да постигне нещо повече. Горката, и до днес показват тесните стаички, където е чезнела и умряла. Изобщо повечето истории, които разказват екскурзоводите, по-добре да не стигат до ушите на получилите немско възпитание „млади люде“. В прекрасния Цвингер (Дворцов ансамбъл в Дрезден, сега картинна галерия и музей) виси портретът на владетеля в цял ръст — навъсен мъж с открито животински подтици, но с културата и вкуса, които често придружават похотта. Сегашният Дрезден несъмнено му дължи много.
Но вероятно онова, което най-силно привлича вниманието на чужденеца в Дрезден, са електрическите трамваи. Тези огромни вагони се мятат по улиците с двайсет и дори четирийсет километра в час, завиват и облизват ъглите като ирландски каруцар. Всичко живо пътува с трамвай, с изключение на офицерите с униформа, на които е забранено. Едни до други седят дами с вечерни рокли, тръгнали на бал или на опера, и носачи с кошовете си. Зададе ли се по улицата трамвай, всичко живо бърза да избяга от пътя му. Ако не се махнете и случайно останете жив, след като се пооправите, ще платите глоба, задето не сте се отстранили. Така хората се учат да се пазят от тях.
Един следобед Харис тръгна на бумел самичък. Вечерта, докато слушахме оркестъра в Белведер, той ни в клин, ни в ръкав изтърси:
— Германците нямат чувство за хумор.
— Защо смяташ така? — попитах.
— Ами днес следобед се качих на един от ония трамваи — отговори той. — Исках да разгледам града и затова останах на малката платформа… как се казваше?
— Stehplatz (Място за правостоящи (нем.).)– подхвърлих.
— Да, точно така — каза Харис. — Нали знаеш как се мята насам-натам и как трябва да се пазиш от острите ръбове и да внимаваш при потеглянето и при спирането?
Аз кимнах.
— Бяхме пет-шест души — продължи той. — Е, разбира се, на мен ми липсва опит. На тръгване полетях назад и се блъснах в един дебел господин зад мен. Изглежда, и той не се е държал здраво, защото на свой ред се стовари върху едно момче, стиснало тромпет в зелен сукнен калъф. Двамата дори не се усмихнаха, а продължиха да си стоят намусени. Тъкмо да им се извиня, и трамваят удари спирачки, аз полетях този път напред и се блъснах в един побелял старец, който приличаше на професор. И той не се усмихна, едно мускулче на лицето му не трепна.
— Може да си е мислил за нещо — предположих.
— Ама не може всички да са си мислили за нещо — отговори Харис, — та аз се блъснах във всеки от тях поне по три пъти. Те знаеха кога идва завой и в коя посока трябва да се крепят. Аз, разбира се, бях в неизгодно положение. Не може да не съм бил смешен, както се търкалях и залитах по цялата платформа, вкопчвайки се ту в един, ту в друг. Не казвам, че е било изискан хумор, но все някой би трябвало да се позабавлява. А тия немци не видяха нищо смешно, дори май се разтревожиха. Имаше един дребен човечец, застанал с гръб към движението. Пет пъти се блъснах в него, броих ги. Поне на петия път можеше да се позасмее. Нищо подобно, само доби отегчен вид. Скучни хора!