Джордж също преживя приключение в Дрезден. До Алтмаркт имаше магазин с изложени на витрината възглавници. Магазинът всъщност търгува със стъклария и порцелан, възглавниците май са само за мостра. Много красиви възглавници, атлазени, с ръчна бродерия. Често минавахме край тоя магазин и всеки път Джордж спираше и гледаше възглавниците. Каза, че леля му сигурно ще се зарадва на такава възглавница.
Джордж много се грижеше за леля си през цялото пътуване. Всеки ден й пишеше дълги писма, от всеки град, където спирахме, й пращаше подаръче. Според мен прекаляваше и неведнъж съм му правил бележки. Ще се срещне неговата леля с други лели и ще се похвали, а това ще разстрои организацията на съсловието, ще предизвика брожения. Като племенник се възмущавах срещу нормите, установявани от Джордж. Но той не искаше и да чуе.
И така, в събота следобед той излезе, обявявайки, че отива да купи възглавница за леля си от оня магазин. Нямало да се бави, помоли ни да го изчакаме.
Чакането доста се проточи според мен. Най-сетне той се появи. Не носеше нищо и изглеждаше ядосан. Попитахме го къде му е възглавницата. Отговори, че не бил купил, че всъщност леля му едва ли щяла да се радва толкова на възглавница. Явно беше станало нещо. Опитахме се да разберем какво, но той се държеше необщително. След като му зададохме десетина въпроса, отговорите му добиха краен лаконизъм.
Вечерта, когато останахме насаме двамата, той сам заговори на тая тема. Каза:
— В някои отношения германците са големи особняци.
— Какво се е случило? — попитах.
— Ами с тая възглавница, дето исках да я купя — отговори той.
— За леля ти — допълних.
— Защо не? — сопна се той. Не съм срещал толкова докачлив човек на тема леля. — Защо да не изпратя възглавница на леля си?
— Добре де, не се ядосвай — успокоих го. — Не казвам нищо. Дори те уважавам за това.
Той се поуспокои и продължи:
— На витрината, ако си спомняш, има четири възглавници, почти еднакви. Съвсем ясно е изписана цената на всяка една: двайсет марки. Не претендирам, че говоря немски свободно, но обикновено с известни усилия успявам да обясня какво искам, и да разбера какво ми отговарят, ако не приказват много бързо. В дюкяна ме посрещна едно момиче, хубавко и скромно. Дори ми се стори свито, изобщо не можех да предположа.
— Какво не си можел да предположиш? — попитах.
Джордж винаги смята, че знаеш края на историята, която току-що започва да разказва. Доста отегчителен метод.
— Това, което се случи — отвърна Джордж, — нали него ти разказвам. Девойката ми се усмихна и ме попита какво желая. Разбрах я много добре, дотук нямаше грешка. Сложих на тезгяха двайсет марки и казах: „Моля, дайте ми една възглавница.“ Тя ме изгледа, сякаш є бях поискал пухен дюшек. Помислих, че може да не ме е чула, и го повторих по-високо. Май нямаше да се възмути повече, ако я бях погъделичкал под брадичката. Каза, че сигурно бъркам нещо. Не ми се обясняваше надълго, за да не се оплета. Казах й, че нищо не бъркам. Посочих двайсетте марки и за трети път казах: „Една възглавница за двайсет марки.“ Дойде друга продавачка, малко по-голяма на години, и първата й каза какво искам. Изглеждаше много развълнувана. Втората не й повярва, не съм бил приличал на човек, който ще си иска възглавница. Дори сама ме попита: „Сигурен ли сте?“ Започна да ми докипява. Ако не бях намислил да я купя, щях да си тръгна, но за какво друго бяха сложени на витрината, ако не за продан. Защо да не мога да си купя? Казах: „Да, искам една!“ Това е просто изречение. Казах го натъртено. Дойде и трета продавачка, събра се целият персонал. Тази, третата беше будно и живо момиче. Друг път сигурно щеше да ми е приятно да я видя, но сега появата й само ме подразни. Защо бяха нужни цели три продавачки за тая покупка? Първите две започнаха да обясняват на третата и преди да стигнат до половината, тя взе да се смее — май беше готова на всичко да се смее. И трите задърдориха като свраки и току ме поглеждаха. Онази, третата само се кикотеше, после и другите две взеха да се кикотят, сякаш бях клоун и им давах частно представление. Когато отново беше в състояние да се движи, третата дойде при мен и все още кикотейки се, ми каза: „Ако я получите, ще си тръгнете ли?“ Отначало не можах да разбера и тя повтори: „След като получите една възглавница, ще си отидете ли… веднага?“ Та аз това исках, да си отида. Казах й го. Но добавих, че няма да си отида с празни ръце. Бях решил да получа тая възглавница, ако трябваше да стоя дори цяла нощ в магазина. Тя изтича при другите две. Реших, че сега ще ми донесат възглавницата и всичко ще приключи. А стана най-странното нещо, което можеш да си представиш. Двете продавачки се смушиха зад първата и взеха да я побутват към мен. Трите все така се кикотеха и докато разбера какво става, първата сложи ръце на раменете ми, повдигна се на пръсти и ме целуна. След това закри лицето си с престилката и избяга, следвана от втората. Третата ми отвори вратата и съвсем недвусмислено зачака да си тръгна. Съвсем се обърках, наистина си тръгнах и оставих двайсетте марки. Не мога да кажа, че целувката ми беше противна, но всъщност не исках нея, а възглавницата. Не ми се ходи пак в магазина, а така и не разбирам какво се случи.