— Ти какво поиска от продавачката? — попитах.
— Възглавница — каза той.
— Това ясно, но как я поиска на немски? — попитах.
— Казах, че искам Kuss — каза той.
— Няма от какво да се оплакваш — казах аз. — Ти си си поискал целувка, а възглавница е Kissen. Двете думи си приличат, други също са ги бъркали преди теб. Поискал си си целувка за двайсет марки и доколкото мога да съдя по описанието ти на девойката, цената не е била прекомерна. На твое място не бих разказал случката на Харис. Ако не се лъжа, и той има леля.
Джордж се съгласи, че ще е по-добре да не му казва.
ОСМА ГЛАВА
Господин и госпожица Джоунс от Манчестър · Пийте какао · Съвет към Дружеството за защита на мира · Прозорецът като средновековен аргумент · Любимото забавление на християните · Езикът на екскурзовода · Как се поправя рушителното действие на времето · Съдбата на любителя на немска бира · Двамата с Харис вършим добро дело · Най-обикновена статуя · Приятелите на Харис · Раят без пипер · Жените и градовете
Чакахме в голямата зала на дрезденската гара властимащите да ни пуснат на перона, за да хванем влака за Прага. Джордж отскочи до павилиона за книги и вестници и след малко се върна с обезумял поглед.
— Видях ги! — каза той.
— Кого си видял? — попитах.
Беше много възбуден и не можа веднага да отговори.
— Тук са — каза накрая. — Идат насам. Ей сега ще ги видите. Не се шегувам, истински са!
Както обикновено през този сезон във вестниците се бяха появили разни съобщения за морски чудовища и в първия миг помислих, че говори за тях. Бързо се сетих, че няма как да са стигнали до сърцето на Европа, на петстотин километра от морския бряг. Но преди да успея да го попитам за какво става дума, той ме стисна над лакътя.
— Виж! — каза той. — Кажи, преувеличавам ли?
Обърнах глава и видях нещо, което според мен малцина живи англичани са виждали: британски турист и дъщеря му точно според континенталните представи. Приближаваха се към нас от плът и кръв, макар да приличаха на сън: английски „милорд“ и английска „мис“, както от поколения насам се представят от европейската хумористична преса и по европейските сцени. Бяха безупречни до сетната подробност. Мъжът беше дълъг и мършав, с пясъчножълта коса, огромен нос и дълги бакенбарди без брада. Върху костюм десен „сол-пипер“ носеше пардесю до петите. От бял тропически шлем висеше зелен воал, през рамото му бе преметнат бинокъл, дланта му в светлолилава ръкавица стискаше алпенщок, по-висок от самия него. Дъщеря му беше върлинеста и кокалеста. Роклята й не мога да опиша — на дядо ми, милия, не би му било толкова трудно. Мога да кажа само, че ми се стори къса, понеже отдолу се виждаха чифт глезени — ако ми позволите така да ги да назова, — които по-добре да си бяха стояли скрити. Шапката й извади в паметта ми — без да мога да обясня защо — името на госпожа Хеманс (Фелиша Доротея Браун Хеманс (1793–1835) — английска поетеса). Носеше високи, закопчаващи се отстрани обувки — мисля, че са се казвали „прюнела“, — ръкавици с един пръст и пенсне. Тя също стискаше алпенщок (на сто мили около Дрезден няма планини) и черна чанта, закрепена за колана. Зъбите й стърчаха напред като на заек, фигурата й напомняше цилиндрична възглавница, качена на кокили.
Харис се втурна да търси фотоапарата, но, естествено, не го намери — никога не може да го намери, когато е нужен. Видим ли Харис да се върти като загубено пале и да вика „Къде ми е апаратът? Къде съм го дянал, дявол да го вземе? Не си ли спомня някой от вас къде съм си сложил апарата?“, знаем, че се е появило нещо, което си заслужава да се снима. Впоследствие винаги се сеща, че е в чантата, тоест на мястото си.