По мръсните, заградени с дворци улички на Прага сигурно често са препускали слепият Жижка и свободолюбивият Валенщайн — в Прага го наричали „Героя“ — и градът с право се гордее, че е имал такъв гражданин. В мрачния му дворец на Валенщайнплац показват като свещено място стаичката, където се е молил, и май са убедени, че наистина е имал душа. Стръмните криволичещи улици са били задръствани ту от хвърковатите легиони на Сигизмунд, преследвани от безмилостно сеещи смърт таборити, ту от пребледнели протестанти, погнати от победоносните католици на Максимилиан. Едни след други саксонци, баварци, французи, светците на Густав Адолф или стоманените бойни машини на Фридрих Велики са трополели под портите или са водели бой по мостовете.
Сред забележителностите на Прага открай време са евреите. Нерядко те са помагали на християните в любимото им занимание да се изтребват едни други. Голямото знаме, закачено под сводовете на Алтнойшуле, свидетелства за храбростта, с която са се включили в отбраната на католика Фридрих срещу протестантите шведи. Пражкото гето е едно от първите в Европа, а в малката, запазена до днес синагога пражките евреи са се молили в продължение на осемстотин години, докато жените са слушали благочестиво отвън през специални отвори, направени в масивните стени. Прилежащото гробище — Бетхайм или Домът на живота — сякаш не може да побере покойниците. Според вековния закон костите на израилтяните могат да почиват единствено в неговото тясно землище и никъде другаде. Старите очукани надгробни камъни се камарят един връз друг, сякаш разхвърляни и повалени от вчепкани под тях пълчища.
Стените на гетото са изравнени със земята, ала живите пражки евреи остават верни на тесните си зловонни улички. Но и тук бързо настъпват хубави нови улици, които обещават да превърнат квартала в една от най-красивите части на града.
В Дрезден ни бяха посъветвали да не говорим на немски в Прага. От години между немското малцинство и чешкото мнозинство в Бохемия вилнее расова вражда и да го вземат за немец на някои пражки улици, не е удобно за човек с поизлиняла расова принадлежност. Ние все пак говорихме на немски на някои от пражките улици: изборът беше да говорим на немски или да не говорим. Чешкият език, както се твърди, се отличава със старинност и научна обоснованост. Азбуката му има четирийсет и две букви, което за незапознатия я доближава до китайската. Не е от езиците, които се учат бързо. Решихме, че говоренето на немски е по-малко рисковано за телесното ни здраве, и нищо лошо не ни се случи. Имам известни предположения, защо е така. Пражанинът е схватлив и вероятно някои леки изкривявания в произношението и дребни граматически грешки на нашия немски са му подсказали, че колкото и да приличаме на германци, всъщност не сме. Не твърдя това със сигурност, само го приемам за вероятно.
И все пак, за да не се подлагаме на излишни опасности при разглеждането на града, наехме екскурзовод. Досега не съм срещал съвършен екскурзовод. Този имаше два недостатъка. Английският му език беше слаб. Всъщност дори не беше английски, но грешката не бе изцяло негова: учил го бил при шотландка. Горе-долу разбирам шотландски — нужно е, за да си в крак с английската литература, — но шотландски, говорен със славянски акцент и разнообразен с немски умлаути, си е изпитание за умствените способности. През първия час, след като се запознахме, все ни се струваше, че се задушава. Непрекъснато очаквахме да се строполи и да издъхне в ръцете ни. После му посвикнахме, дори започнахме нещо да разбираме от онова, което говореше, и така открихме втория му недостатък.
Както се разбра, бил изнамерил средство за сгъстяване на косата и убедил един тукашен аптекар да го произвежда и да го рекламира. Поне половината време ни говореше не за забележителностите на Прага, а за всичко, което човечеството щяло да спечели от употребата на тоя мехлем. В началото посрещнахме благосклонно въодушевлението му, защото го отнасяхме към градските пейзажи и архитектурата, а той решил, че наистина се интересуваме от нещастната му вакса.
Оттук насетне нямаше отърване. Той отминаваше рушащите се дворци и черкви с пренебрежителни забележки като безполезни гледки, които могат да развият единствено патологичен вкус към упадъчното. Неговият дълг, както той го разбираше, бе не да ни занимава с пораженията на времето, а да насочи вниманието ни към средствата за поправянето им. Защо трябва да се занимаваме с обезглавени герои и плешиви светци? Не, погледът ни трябва да е обърнат към живия свят, към разветите дълги коси на девойките, по-точно към разветите дълги коси, които девойките биха могли да имат, ако употребяват „Кофкио“, към свирепо засуканите мустаци на младите мъже, нарисувани на етикета.