След това го придружихме до любимата му бирария, седнахме с него и му заразказвахме истории за хора, несвикнали с немската бира, които пили много от нея и накрая полудели, превърнали се в маниакални убийци; за други, умрели млади след препиване с немска бира; за красиви девойки, изоставени от възлюбените им поради коварното въздействие на немската бира.
В десет часа тръгнахме да се връщаме пеш в хотела. Нощта предвещаваше буря, тежки черни облаци час по час закриваха луната. Харис каза:
— Хайде да не се връщаме по същия път, да тръгнем покрай реката. Много е красива на лунна светлина.
Докато вървяхме, Харис разказа скръбна история за негов приятел, който сега бил в приют за душевноболни. Сетил се бил за него, защото точно в такава вечер двамата се разхождали за последен път заедно. Вървели покрай Темза и приятелят му много го уплашил, настоявайки, че вижда статуята на херцог Уелингтън на ъгъла на Уестминстърския мост, а тя, както всеки знае, е на Пикадили.
Точно в този миг пред нас се мярна първото дървено копие. Стоеше посред малък площад от другата страна на реката. Джордж изведнъж се спря и се облегна на стената на кея.
— Какво има? — попитах. — Свят ли ти се зави?
Той каза:
— Да, малко. Хайде да си починем…
Не откъсваше очи от макета. По едно време попита дрезгаво:
— Не смятате ли, че статуите си приличат?
— Не, не съм съгласен — каза Харис. — Виж, някои от картините много си приличат, но всяка статуя е различна. Да вземем статуята, която разгледахме тая вечер — продължи Харис. — В Прага ще видиш и други конни статуи, но съвсем други.
— Приличат си — каза Джордж, — всичките са еднакви. Един и същ кон, един и същ ездач. Глупаво е да твърдиш, че не си приличат!
Сякаш беше много ядосан на Харис.
— Защо мислиш така? — попитах.
— Защо мисля така ли! — сопна се Джордж и се обърна към мен. — Ами погледни онова там!
— Кое? — попитах.
— Ей онова! — каза Джордж. — Същият кон с половин опашка, изправен на задните крака, същият ездач със свалена шапка, същият…
Харис попита:
— Ти да не говориш за статуята, която видяхме на Рингплац?
— Не за нея — отвърна Джордж, — говоря за оная статуя там.
— Коя статуя? — попита Харис.
Джордж погледна Харис, но Харис има известно призвание за артист любител. На лицето му се изписа само дружеско огорчение, примесено с тревога. Джордж обърна очи към мен. Помъчих се, доколкото мога, да повторя изражението на Харис, като добавих от себе си известен укор.
— Искаш ли да вземем файтон? — попитах Джордж колкото може по-угрижено. — Ще изтичам да намеря.
— За какво ми е файтон! — отвърна той нелюбезно. — Вие от шега не разбирате! Все едно че съм излязъл с две мърморещи баби.
Тръгна сам през моста и се наложи да го догонваме.
— Много се радвам, че просто проявяваш чувството си за хумор — каза Харис, когато го настигнахме. — Чувал съм за размекване на мозъка, което започва с…
— Ама ти си едно глупаво магаре! — прекъсна го рязко Джордж. — Голям всезнайко се извъди!
Държането му бе наистина неприятно.
Поведохме го покрай театъра откъм реката. Казахме му, че това е най-краткият път, както всъщност си и беше. В градинката зад театъра налетяхме на второто от дървените привидения. Джордж го погледна и пак замръзна на място.
— Има ли ти нещо? — мило го попита Харис. — Да не ти прилоша?
— Не вярвам, че това е най-краткият път — каза Джордж.
— Най-краткият е, уверявам те — настоя Харис.
— Добре, аз ще мина по друг — каза Джордж, обърна се и хукна, а ние отново забързахме подире му.
По Фердинандщрасе двамата с Харис разговаряхме за частните лудници, които според Харис не били добре поддържани в Англия. Каза, че един негов приятел, като го прибрали в такава лудница…
Джордж го прекъсна:
— Ти май имаш сума приятели в лудница.
Тонът му беше оскърбителен, сякаш подмяташе, че Харис е приятел само с луди. Харис не се разсърди, а отговори меко:
— Вярно, като си помисля колко хора прибраха… Кого по-рано, кого по-късно. Понякога ме хваща страх.
На ъгъла на Венцелсплац Харис, който беше с няколко крачки пред нас, се поспря.
— Красив площад, а? — рече той, мушна ръце в джобовете и го загледа с възхищение.
И ние с Джордж направихме същото. На двеста метра пред нас, в самия център, стърчеше третата призрачна статуя. Мисля, че беше най-сполучливото копие, почти като оригинала. Открояваше се съвсем отчетливо на фона на облачното небе: изправеният кон със смешно окастрената опашка, гологлавият ездач, протегнал украсената с пера шапка към луната, която тъкмо в този миг изплува от буреносните облаци.