Не успяхме докрай да изпълним програмата си, защото човешките постижения винаги изостават от човешките намерения. В три часа след пладне е лесно да обявиш и дори да повярваш: „Ставаме в пет, закусваме леко в пет и половина и в шест сме на път.“
— Преди да напече, вече ще сме навъртели доста път — отбеляза един от нас.
— По това време на годината най-хубаво е рано сутрин, нали? — попита друг.
— Точно така! — съгласи се третият.
— Толкова е прохладно и свежо…
Първата сутрин компанията наистина е на масата в пет и половина. Всички са мълчаливи, затворени, леко заядливи, склонни да мърморят против храната, както и против почти всичко. Атмосферата е заредена със засилена раздразнителност, която напира да се отприщи. Вечерта се чува гласът на изкусителя:
— Мисля си, че ако тръгнем към шест и половина, ще имаме достатъчно време…
Гласът на добродетелта протестира полугласно:
— Е, нали решихме друго?
Изкусителят възразява:
— Решенията са създадени за човека, а не човекът за решенията (Дяволът чете Евангелието, както му отърва). Освен това защо да вдигаме на крак целия хотел. Помислете и за нещастните прислужници.
Гласът на добродетелта продължава, вече съвсем немощно:
— Но тук всички стават рано.
— Нямаше да стават, ако не им се налагаше! Закуската, да кажем, точно в шест и половина. Така няма да смущаваме никого.
Ето как грехът навлича маската на човеколюбието и ти спиш до шест, обяснявайки на съвестта си (която никак не ти вярва), че го правиш от себеотрицание, заради другите. Известни са ми случаи, когато с такива оправдания някои хора са се излежавали и до седем.
Оказва се освен това, че измереното с пергел разстояние не отговаря на измереното с крака.
— Десет мили на час значи за седем часа седемдесет мили. Нищо работа за един ден.
— Нали имало стръмнини?
— Но от другата им страна са нанадолнища. Добре де, осем мили на час да са, шейсет мили на ден. Gott im Himmel! Ако не можем да правим по осем мили на час, да тръгнем с инвалидни колички!
Както и да го гледаш, трудно е да се изминат по-малко.
Но в четири часа следобед гласът на дълга не звучи съвсем като небесен фанфар:
— Е, да тръгваме, а?
— Защо бързаш толкова! Виж каква гледка.
— Вярно, но до Санкт Блазиен са още двайсет и пет мили.
— Колко?
— Двайсет и пет мили, ако не и повече.
— Да не искаш да кажеш, че сме изминали само трийсет и пет?
— Толкова.
— Глупости! Не вярвам на твоята карта.
— Това е невъзможно, драги! Откак тръгнахме тая сутрин, не сме спирали.
— Първо, не е вярно и, второ, тръгнахме в осем.
— В осем без петнайсет.
— Добре, в осем без петнайсет, и спирахме на всеки пет-шест мили.
— Спирахме колкото да погледаме. Какъв е смисълът да дойдеш да видиш една страна, а пък да не я видиш.
— А и колко стръмнини изкачихме!
— Освен това беше страшна жега.
— Добре де, аз само казвам, че до Санкт Блазиен са двайсет и пет мили.
— Има ли още стръмнини?
— Две, една нагоре и една надолу.
— Нали каза, че до Санкт Блазиен е все нанадолнище?
— Точно така, последните десет мили. Оттук са двайсет и пет.
— Няма ли преди Санкт Блазиен?… Какво е онова градче там на брега на езерото?
— Не е Санкт Блазиен, не е и близо до него. Не бива от самото начало да започваме така.
— Не бива от самото начало да се преуморяваме. Във всяко нещо трябва да има умереност. Какво хубаво местенце изглежда Титизее на картата. Личи си, че въздухът е изключителен.
— Добре, съгласен съм. Вие предложихте да стигнем до Санкт Блазиен.
— Какво толкова има в този Санкт Блазиен! Някакво забутано градче на дъното на клисурата. Титизее според мен е много по-добро място.
— И е съвсем близо, нали?
— Пет мили.
Всички в един глас:
— Спираме в Титизее.
Джордж откри разликата между теорията и практиката още в първия ден от велосипедната ни обиколка.
— Доколкото си спомням — каза той (Джордж караше единичното колело, ние с Харис бяхме малко преди него с тандема), — нали се канехме нагоре да пътуваме с влак, а надолу — с колелата.
— Вярно — отговори Харис, — като общо правило. Но не по всяко нанагорнище в Шварцвалд има влак.
— Имах си едно наум, че ще стане точно така — изръмжа Джордж и за известно време се възцари мълчание.
— Освен това — отбеляза Харис, който очевидно продължаваше да размишлява по темата — ако правим така, значи само да се спускаме. Няма да е честно. Покрай доброто трябва да се приема и лошото.