— Кажете, господине.
— На ваше място бих направил нещо.
— Какво?
— Докато Негово високопреосвещенство ме търси в Париж, бих се измъкнал тихомълком по пътя за Пикардия, да узная какво е станало с тримата ми другари. Дявол да го вземе! Те напълно заслужават това малко внимание от ваша страна.
— Съветът е добър, господине, утре ще замина.
— Утре? Защо не тая вечер?
— Тази вечер, господине, една неотложна работа ме задържа в Париж.
— Ах, млади момко! Млади момко! Някоя любовница, нали? Повтарям ви, пазете се: жената винаги ни е погубвала и ще ни погубва и в бъдеще. Послушайте ме, заминете тая вечер.
— Невъзможно е, господине!
— Вие значи сте дали дума?
— Да, господине.
— Тогава друг въпрос. Но обещайте ми, че ако не ви убият тая нощ, утре ще заминете.
— Обещавам ви.
— Имате ли нужда от пари?
— Имам още петдесет пистола. Мисля, че ще ми стигнат.
— Ами другарите ви?
— Мисля, че и те не са без пари. Когато излязохме от Париж, всеки имаше по седемдесет и пет пистола в джоба си.
— Ще ви видя ли, преди да заминете?
— Не, господине, не вярвам, освен ако не се случи нещо ново.
— Тогава добър път!
— Благодаря, господине.
И д’Артанян се сбогува с господин дьо Тревил, трогнат повече от когато и да било от чисто бащинските му грижи към мускетарите.
Той се отби последователно у Атос, у Портос и у Арамис. Никой от тях не се беше върнал. Нямаше ги и слугите им и не се знаеше нищо нито за едните, нито за другите.
Можеше да се осведоми за тях от любовниците им, но не познаваше нито любовницата на Портос, нито на Арамис. Атос пък нямаше любовница.
Като минаваше край гвардейските казарми, надникна в конюшнята: три коня от очакваните четири бяха пристигнали. Смаяният Планше ги чистеше и двата бяха вече готови.
— Ах, господине — започна Планше, като съзря д’Артанян, — много се радвам, че ви виждам!
— Защо, Планше? — запита момъкът.
— Имате ли доверие в нашия хазяин господин Бонасийо?
— Аз ли? Никак.
— А! И добре правите, господине.
— Но откъде ви хрумна такъв въпрос?
— Защото, докато разговаряхте с него, аз ви наблюдавах, без да ви чувам. Господине, лицето му измени два-три пъти цвета си.
— Ха!
— Вие не забелязахте това, защото мислехте за писмото, което получихте. А пък аз, напротив, необикновеният начин, по който пристигна това писмо в къщи, ме накара да бъда нащрек и не откъснах поглед от лицето му.
— И как ти се видя?
— Предателско, господине.
— Наистина ли?
— Освен това, щом се разделихте и кривнахте в напречната улица, господин Бонасийо взе шапката си, затвори вратата и се затича в обратна посока.
— Наистина, ти имаш право, Планше, всичко това ми изглежда много подозрително и бъди спокоен — няма да му платим наема, докато не си изясним напълно тази работа.
— Вие се шегувате, господине, но ще видите.
— Какво да се прави, Планше, каквото е писано, ще стане.
— Значи не се отказвате от разходката довечера?
— Тъкмо напротив, Планше, колкото повече ме е яд на господин Бонасийо, с толкова по-голямо желание ще отида на срещата, определена в писмото, което толкова много те тревожи.
— Тогава, господине, щом вашето решение е…
— Решението ми е непоколебимо, приятелю. И така, в девет часа бъди готов тук, в казармата. Ще дойда да те взема.
Планше, като видя, че вече няма никаква надежда да накара господаря си да се откаже от своето намерение, въздъхна дълбоко и започна да чисти третия кон.
А д’Артанян, който всъщност беше много предпазлив момък, вместо да се прибере в къщи, отиде да обядва у гасконския свещеник, който бе нагостил четиримата приятели с шоколад, когато бяха изпаднали в неволя.
XXIV
ПАВИЛИОНЪТ
В девет часа д’Артанян беше в гвардейските казарми. Той свари Планше в пълна готовност. Четвъртият кон беше пристигнал.
Планше беше въоръжен с пушката си и с пистолет.
Д’Артанян беше с шпагата си и препаса два пистолета на пояса, после двамата яхнаха по един кон и се отдалечиха безшумно. Нощта беше мрачна и никой не ги видя, когато излизаха. Планше яздеше след господаря си на десетина крачки от него.
Д’Артанян пресече кейовете, излезе през вратата Конферанс и тръгна тогава по пътя за Сен Клу, който по онова време беше много по-хубав, отколкото сега.
Докато се намираха в града, Планше спазваше почтително разстоянието, което си беше наложил. Но щом пътят взе да става по-безлюден и по-тъмен, той започна постепенно да се приближава, така че, когато навлязоха в Булонската гора, той яздеше успоредно с господаря си. И наистина, трябва да признаем, че люшкането на големите дървета и проблясъците на лунната светлина в тъмните гъсталаци много го безпокояха. Д’Артанян забеляза, че със слугата му става нещо необикновено.