— Е, господин Планше — запита го той, — какво ви е?
— Не намирате ли, господине, че горите са като черкви?
— Защо, Планше?
— Защото и в едните, и в другите човек не смее да говори високо.
— Защо не смееш да говориш високо, Планше? Защото се боиш ли?
— Да, господине. Боя се да ме не чуе някой.
— Боиш се да не те чуят ли? Та нашият разговор е почтен, драги ми Планше, и никой не би могъл да ни укори.
— Ах, господине — продължи Планше, като се върна на главната си мисъл, — този господин Бонасийо има нещо хитро във веждите си и устните му се мърдат така отвратително!
— Кой дявол те кара да мислиш за Бонасийо?
— Човек мисли за каквото може, а не за каквото иска, господине.
— Защото си страхливец, Планше.
— Господине, не смесвайте предпазливостта със страха. Предпазливостта е добродетел.
— И ти си добродетелен, така ли, Планше?
— Какво блести там, господине, не е ли дуло на пушка? Да си наведем ли главите?
— Наистина — прошепна д’Артанян, като си спомни препоръките на господин дьо Тревил, — наистина, това животно в края на краищата ще ме уплаши.
И препусна в тръс.
Планше последва господаря си, като че ли беше негова сянка, и препусна край него.
— Цяла нощ ли ще яздим така, господине? — запита той.
— Не, Планше, защото ти вече пристигна.
— Как, пристигнах ли? А вие, господине?
— Аз ще продължа още няколко крачки.
— Сам ли ще ме оставите тук, господине?
— Боиш ли се, Планше?
— Не, искам само да ви забележа, господине, че нощта ще бъде много студена, че студът причинява ревматизъм, а слуга, който има ревматизъм, е жалък слуга особено за такъв подвижен господар като вас, господине.
— Добре, Планше, ако ти стане студено, влез в някоя от ония кръчми, които се виждат ей там, а в шест часа сутринта ме чакай пред вратата.
— Господине, аз изпих и изядох най-почтено парите, които ми дадохте тая сутрин, така че нямам нито пукната пара, в случай че ми стане студено.
— Вземи половин пистол. До утре.
Д’Артанян слезе от коня си, хвърли повода на Планше и се отдалечи бързо, като се загърна в мантията си.
— Божичко, колко ми е студено! — извика Планше, когато д’Артанян се скри от погледа му, и като бързаше да се стопли, той веднага отиде и почука на вратата на една къща, която беше накичена с всички отличителни белези на кръчма от предградията.
А д’Артанян, който беше свил в една напречна пътечка, повървя малко и стигна Сен Клу, но вместо да тръгне по главната улица, той свърна зад замъка, отби се в някаква съвсем странична уличка и скоро се намери пред посочения в писмото павилион. Той бе построен на съвсем пусто място. Голяма стена се издигаше от едната страна на уличката. В единия й ъгъл се намираше павилионът, а от другата страна на уличката плет пазеше от минувачите градинка, в дъното на която се гушеше бедна колиба.
Той беше стигнал вече на мястото на свиждането и понеже не му бяха казали да съобщи с някакъв знак за идването си, застана да чака.
Не се чуваше никакъв шум, сякаш се намираше на стотина левги от столицата. Д’Артанян се огледа назад и се опря на плета. Отвъд плета, градинката и колибата тъмна мъгла застилаше с диплите си безкрайното пространство, където спеше Париж, пустият, зинал Париж — пространство, където блестяха няколко светли точки, мрачни звезди в този ад.
Но за д’Артанян всяка гледка беше прекрасна, всички мисли се усмихваха, мракът беше прозрачен. Часът за срещата наближаваше.
И наистина след малко кулата на Сен Клу отмери бавно с широката си зинала паст десет удара.
Имаше нещо зловещо в тоя бронзов глас, който стенеше глухо в нощта.
Всеки удар — частица от очаквания час — отекваше звучно в сърцето на момъка.
Погледът му беше устремен в малкия павилион, построен на ъгъла на стената — всички прозорци бяха затворени с капаци с изключение на един единствен на горния етаж.
През този прозорец блестеше мека светлина и посребряваше трептящите листа на две-три липи, които се издигаха самотно извън парка. Навярно зад този малък, тъй нежно осветен прозорец го очакваше хубавата госпожа Бонасийо.
Люшкан от тази приятна мисъл, д’Артанян чака още половин час, без да проявява и най-малко нетърпение. Устремил поглед в уютната стаичка, той виждаше част от тавана със златна украса, която говореше за изяществото на останалата наредба на павилиона.