Часовникът на кулата Сен Клу удари десет и половина.
Този път, без д’Артанян да разбере защо, тръпка пробягна по жилите му. Може би започваше да го сковава студ и той взе чисто физическото чувство за душевно.
После му мина през ума, че не е прочел добре и че срещата е определена чак за единадесет часа.
Той се приближи до прозореца, застана под светлината, извади писмото от джоба си и го прочете още веднъж — не се беше излъгал: срещата беше точно в десет часа.
Той се върна на мястото си. Безмълвието и самотата започнаха да го тревожат.
Удари единадесет часа.
Д’Артанян започна наистина да се бои да не се е случило нещо с госпожа Бонасийо.
Той плесна три пъти с ръце — обикновен сигнал на влюбените, — но никой, дори ехото, не му отговори. Тогава си помисли с досада, че младата жена може да е заспала, докато го е чакала.
Приближи до стената и се опита да се изкачи по нея, но стената беше скоро измазана и д’Артанян напразно си изпочупи ноктите.
В този миг той забеляза дърветата — светлината продължаваше да посребрява листата им и понеже едното дърво беше на пътя, той реши, че от клоните му ще може да надникне в павилиона.
Качването не беше трудно. Освен това д’Артанян беше двадесетгодишен и още помнеше ученическите си занимания. След миг той беше сред клоните и погледът му проникна през прозрачните стъкла в павилиона.
Нещо странно накара д’Артанян да настръхне цял — нежната светлина, неподвижната лампа осветяваха картина на ужасно безредие: едно от стъклата на прозореца беше счупено, вратата на стаята бе изкъртена и едното крило висеше на пантите си: маса, която навярно е била наредена с вкусна вечеря, лежеше с краката нагоре; счупени шишета, смачкани плодове бяха пръснати по пода. Всичко в стаята свидетелствуваше, че е имало жестока и отчаяна борба; на д’Артанян дори му се стори, че вижда сред необикновеното безредие парчета от разкъсани дрехи и няколко кървави петна по покривката и завесите.
Той побърза да слезе на земята, сърцето му биеше страшно — искаше да види дали няма да открие други следи от насилие.
Слабата приятна светлина продължаваше да блести в нощното безмълвие. Тогава д’Артанян видя нещо, което в началото не беше забелязал, защото нищо не го потикваше към такова проучване — утъпканата и разровена тук-там земя беше покрита с не много ясни дири от човешки стъпки и конски копита. Освен това колелата на някаква карета, която изглежда, беше дошла от Париж, бяха издълбали в меката почва дълбока следа, която завършваше при павилиона и се връщаше към Париж.
Д’Артанян продължи издирванията си и най-сетне намери край стената скъсана дамска ръкавица. Там, където не беше окаляна, тя беше безупречно чиста. Бе една от онези парфюмирани ръкавици, които влюбеният с удоволствие смъква от хубавата ръчичка.
Колкото повече д’Артанян продължаваше издирванията си, толкова по-ледена, по-обилна пот се лееше по челото му.
Ужасна тревога свиваше сърцето му, той се задъхваше; и все пак си казваше за успокоение, че може би павилионът няма нищо общо с госпожа Бонасийо, че младата жена му бе определила среща пред павилиона, а не в павилиона, че може би работата й или ревността на съпруга й я бяха задържали в Париж.
Но всички тези разсъждения се разбиваха, унищожаваха и разпръсваха от онова чувство на вътрешна болка, което понякога обхваща цялото ни същество и крещи високо, че над нас витае голямо нещастие.
Тогава д’Артанян сякаш обезумя: той се затича по широкия друм, мина по същия път, по който беше дошъл стигна до лодката и разпита лодкаря.
Към седем часа вечерта лодкарят превозил през реката жена, покрита с черна наметка, която най-грижливо гледала да не я познаят. Но тъкмо заради нейната предпазливост лодкарят й обърнал по-голямо внимание и забелязал, че жената е млада и хубава.
И тогава, както и днес, много млади и хубави жени ходеха в Сен Клу и гледаха никой да не ги познае, но д’Артанян не се усъмни нито за миг, че лодкарят е видял именно госпожа Бонасийо.
Д’Артанян използува лампата, която блещукаше в колибата на лодкаря, за да прочете още веднъж писмото на госпожа Бонасийо и да се увери, че не се е излъгал, че срещата е точно в Сен Клу, а не другаде, пред павилиона на господин д’Естре, а не на друга улица.
Всичко се надпреварваше да докаже на д’Артанян, че предчувствията му не го лъжат и че се е случило голямо нещастие.
Той се върна тичешком при замъка. Струваше му се, че през отсъствието му може да се е случило нещо ново в павилиона и че там го чакат нови доказателства.