Тази вероятност му беше първата утеха. Ако Бонасийо знаеше къде е жена му, д’Артанян винаги можеше, като употреби крайни средства, да принуди търговеца да развърже езика си и да издаде своята тайна. Оставаше само да превърне вероятността в увереност.
— Извинете, драги ми господин Бонасийо, че се отнасям с вас така направо — подзе д’Артанян, — но нищо не предизвиква така жаждата, както безсънието. Страшно съм жаден. Позволете ми да изпия чаша вода у вас. Такова нещо не се отказва на съседи.
Без да чака разрешение от събеседника си, д’Артанян влезе бързо в къщата и хвърли бегъл поглед върху леглото. Леглото не беше разтуряно. Бонасийо не си бе лягал. Значи се е прибрал само преди час-два. Придружил е жена си до мястото, където я бяха откарали, или поне до първата пощенска станция.
— Благодаря, господин Бонасийо, — рече д’Артанян, като изпи водата, — само това исках от вас. Сега ще се прибера в къщи и ще накарам Планше да изчисти ботушите ми, а като свърши, ще ви го пратя, ако искате, да изчисти и вашите обувки.
И той остави търговеца съвсем смаян от това странно сбогуване да се пита дали не е попаднал сам в примката. Горе на стълбата той срещна изплашения Планше.
— Ах, господине — извика Планше, щом забеляза господаря си. — Сега пък други работи! С нетърпение очаквам да се приберете.
— Какво има? — запита д’Артанян.
— Ох, господине, уверявам ви, да се убиете, няма да познаете кой беше тук, докато вас ви нямаше.
— Кога?
— Преди половин час, докато бяхте у господин дьо Тревил.
— Е, кой е идвал? Хайде говори!
— Господин дьо Кавоа.
— Господин дьо Кавоа ли?
— Лично той.
— Капитанът на гвардейците на негово високопреосвещенство?
— Той самият.
— Да ме арестува ли бе дошъл?
— Усъмних се, че е за това, господине, въпреки сладникавия му вид.
— Сладникав вид ли имаше, казваш?
— Да, господине, той беше също като мед.
— Истина ли?
— Каза, че идва от името на Негово високопреосвещенство, който ви желаел само доброто, да ви помоли да отидете с него в Пале Роял.
— Ти какво му отговори?
— Че това е невъзможно, понеже вие не сте у дома си, както той сам можа да се увери.
— И какво каза той?
— Да се отбиете непременно при него днес. После добави съвсем тихо: „Кажи на своя господар, че Негово високопреосвещенство е много добре разположен към него и че от това свиждане може би зависи съдбата му“.
— Примката е доста неумела за кардинала — забеляза усмихнат момъкът.
— И аз забелязах, че има примка, и отговорих, че много ще съжалявате, когато се върнете.
— „Къде отиде той?“ — запита господин дьо Кавоа.
— В Троа, в Шампан — отвърнах му аз.
— А кога замина?
— Снощи.
— Планше, приятелю — прекъсна го д’Артанян, — ти наистина си безценен човек.
— Нали разбирате, господине? Мислех, че ако желаете да видите господин дьо Кавоа, винаги ще имате възможност да ме опровергаете, като кажете, че никъде не сте заминавал. В такъв случай аз ще мина за лъжец, а понеже не съм благородник, на мене ми е позволено да лъжа.
— Успокой се, Планше, ще си запазиш името на човек, който казва истината. След четвърт час заминаваме.
— Това мислех да ви посъветвам и аз, господине. А къде ще отидем, ако смея да попитам?
— Дявол да го вземе, в посока, противоположна на тази, в която си казал, че съм заминал. Всъщност не бързаш ли да разбереш какво е станало с Гримо, Мускетон и Базен, както аз бързам да узная какво е станало с Атос, Портос и Арамис?
— Разбира се, господине — каза Планше, — и ще замина, като пожелаете. Мисля, че засега въздухът в провинцията ще бъде по-подходящ за нас, отколкото парижкият въздух, и тъй…
— И тъй, стягай се за път, Планше, и да вървим. Аз ще изляза пръв, с ръцете в джобовете, за да не будя подозрение. Ще ме намериш в гвардейските казарми. А, добре, че се сетих, Планше, мисля, че имаш право по отношение на нашия хазяин — той наистина е страшен негодник.
— Аха! Вярвайте ми, господине, когато ви кажа нещо. Аз познавам хората по лицето, да знаете!
Д’Артанян слезе пръв, както се бяха сговорили. После, за да няма в какво да се укорява, той се отправи за последен път към квартирите на тримата си другари. Нямаше никакво известие от тях. Само едно парфюмирано писмо с изискан и дребен почерк беше пристигнало за Арамис. Д’Артанян прибра писмото. След десет минути Планше намери господаря си в конюшните на гвардейските казарми. За да не губят време, д’Артанян бе оседлал сам коня си.