— Ще кажа нещо повече: какво зная.
— Какво знаете?
— Дори в какво съм уверен.
— В какво сте уверен, да чуем?
— Щях да кажа, че зная каква е тази дама.
— Вие ли?
— Да, аз.
— Отде я познавате?
— О, господине, ако можех да се доверя на вашата сдържаност…
— Говорете, давам ви честната си дума на благородник, че няма да се разкайвате за доверието си.
— Господине, вие разбирате, че безпокойството кара хората да вършат много неща, нали?
— Какво извършихте вие?
— О, всъщност нищо, което превишава правата на един кредитор.
— Кажете най-после!
— Господин Портос ни даде едно писмо за тази дукеса, като ни поръча да го предадем в пощата. Слугата му не беше още пристигнал. Понеже не можеше да излиза от стаята си, трябваше по неволя да натовари нас с тази поръчка.
— После?
— Вместо да пратя писмото по пощата, което никога не е много сигурно, използувах случая, че един мой слуга отиваше в Париж и му поръчах да предаде писмото лично на дукесата. С това изпълнявах и желанието на господин Портос, който толкова много се безпокоеше за това писмо, нали така?
— Приблизително.
— Е, господине, знаете ли каква е тая знатна дама?
— Не, чувал съм Портос да говори за нея, това е всичко.
— Знаете ли каква е тази мнима дукеса?
— Повтарям ви, не я познавам.
— Една стара прокурорша от Шатле, господине, казва се госпожа Кокнар, най-малко петдесетгодишна е, а пък се преструва, че ревнува. Вижда ми се също много чудно една принцеса да живее на улица Мечкарска.
— Отде знаете това?
— Тя много се разсърдила, като получила писмото, казала, че господин Портос е лекомислен и че пак са го ранили заради някоя жена.
— Значи той е ранен?
— О, боже мой, какво казах?
— Казахте, че Портос е ранен.
— Да, но той изрично ми забрани да казвам това.
— Защо?
— Защо! Той, господине, се хвалеше, че ще надупчи чужденеца, с когото го оставихте да се разправя, а тъкмо обратното, непознатият го просна на земята въпреки цялото му самохвалство. И понеже господин Портос е много тщеславен човек — но не и към дукесата, която мислеше да трогне, като й разкаже за приключението си, — не иска да признае на никого, че е бил ранен с шпага.
— Така значи, ударът от шпага го задържа в леглото?
— И какъв майсторски удар, уверявам ви! Душата на вашия приятел трябва да е сраснала с тялото му.
— Вие там ли бяхте?
— Последвах ги от любопитство, господине, и видях двубоя, без противниците да ме видят.
— И как стана всичко, кажете!
— О, много набързо, уверявам ви. Застанаха в позиция. Непознатият нападна, и то толкова бързо, че когато господин Портос се опита да парира, шпагата вече се беше забила три пръста в гърдите му. Той падна по гръб. Непознатият веднага опря шпагата си на гърлото му и господин Портос, като видя, че животът му е в ръцете на неговия противник, се призна за победен. Тогава непознатият го запита за името му и като разбра, че се казва господин Портос, а не господин д’Артанян, подаде му ръка, доведе го до странноприемницата, метна се на коня си и изчезна.
— Значи непознатият е искал да се бие с господин д’Артанян?
— Изглежда, да.
— А знаете ли какво е станало с него?
— Не. Не бях го виждал никога дотогава, не съм го виждал и след това.
— Много добре. Зная всичко, което ми беше необходимо. А сега казвате, че Портос е на горния етаж, в стая номер първи, нали?
— Да, господине, най-хубавата стая в странноприемницата ми. Стая, която вече десет пъти имах възможност да дам под наем.
— О, успокойте се — засмя се д’Артанян. — Портос ще ви плати с парите на дукеса Кокнар.
— О, господине! Все едно дали е прокурорша или дукеса, само дано развърже кесията си. Но тя е отговорила решително, че са й омръзнали исканията и изневерите на господин Портос и че няма да му прати пукната пара.
— Предадохте ли отговора й на своя наемател?
— Боже пази, господине! Той щеше да разбере как сме изпълнили поръчката му.
— И така, значи той все още очаква да получи пари?
— О, боже мой, да! Вчера пак писа. Но този път слугата му занесе писмото в пощата.
— И вие казвате, че прокуроршата е стара и грозна!
— Най-малко на петдесет години, господине, и никак не е хубава според думите на Пато.
— В такъв случай бъдете спокоен, в края на краищата тя ще се трогне. Пък и Портос не може да ви дължи бог знае колко.
— Как да не може! Дължи вече двадесетина пистола без дълга на лекаря! Та той не се лишава от нищо! Вижда се, че е привикнал да живее добре.