— Мускетон — каза д’Артанян, — трябва да ми направите една услуга.
— Каква, господине?
— Да съобщите вашия способ на Планше. Може и аз да изпадна в обсадно положение и ще ми бъде приятно да имам същите облаги, с които удостоявате своя господар.
— Боже мой, господине — отвърна скромно Мускетон. — Няма нищо по-просто от това. Трябва само да си сръчен, това е всичко. Аз съм отраснал на село, а баща ми през свободното си време се занимаваше по малко и с бракониерство.
— А през останалото време какво правеше?
— Той имаше занаят, господине, който винаги съм смятал за много доходен.
— Какъв занаят?
— Това беше по време на войните между католиците и хугенотите и понеже виждаше, че католиците изтребват хугенотите, а хугенотите изтребват католиците, и всичко това в името на вярата, той си измисли една смесена вяра, която му позволяваше да бъде ту католик, ту хугенот. Разхождаше се обикновено с пушка на рамо зад плетищата, покрай пътищата и видеше ли насреща си сам католик, протестантската вяра веднага надделяваше в душата му, той насочваше пушката срещу пътника, после, когато той се приближеше на десетина крачки от него, повеждаше разговор, който почти винаги свършваше с това, че пътникът му оставяше кесията си, за да спаси живота си. Разбира се, когато видеше хугенот, обхващаше го такава гореща любов към католическата вяра, че не можеше да разбере как преди четвърт час е могъл да се съмнява в превъзходството на нашата света религия. Защото аз съм католик, господине, тъй като баща ми, верен на принципите си, беше направил големия ми брат хугенот.
— И как завърши този достоен човек? — запита д’Артанян.
— О, много зле, господине. Един ден той попаднал в някакъв ров между един хугенот и един католик, с които имал вече работа, и го познали и двамата. Така че те се съюзили срещу него и го обесили на едно дърво. После дойдоха да се похвалят със славната си постъпка в кръчмата в първото село по пътя им, където аз и брат ми пиехме.
— А вие какво направихте? — попита д’Артанян.
— Оставихме ги да си приказват — продължи Мускетон. — После, като излязоха от кръчмата, те тръгнаха в различни посоки и брат ми заседна на пътя на католика, а аз на протестанта. След два часа всичко беше свършено и двамата си разчистихме сметките, като се възхищавахме от предвидливостта на клетия си баща, който беше взел мерки да възпита всеки от нас в различна вяра.
— Наистина, Мускетон, ако се съди по думите ви, баща ви трябва да е бил много умен юначага. Вие казвате, че през свободното си време този почтен човек се е занимавал с бракониерство, така ли?
— Да, господине, и той ме научи да поставям примки и да хвърлям въдица. Затова, когато видях, че този негодник стопанинът, ни храни с лошо месо, добро само за простаци, а съвсем неподходящо за нашите нежни стомаси, върнах се към стария си занаят. Като се разхождах в гората на принца, аз поставях примки там, където имаше следи от дивеч, а като се излягах край бреговете на езерата на Негово височество, хвърлях въдица. И сега благодарение на това, господине, ние имаме всичко, както сам можете да се уверите в това: и яребици, и зайци, и шарани, и змиорки — лека и питателна храна, подходяща за болни.
— Но виното? — запита д’Артанян. — Кой доставя виното? Стопанинът ли?
— Как да ви кажа — и да, и не.
— Как така и да, и не?
— Вярно е, че той го доставя, но не знае, че има тая чест.
— Обяснете, Мускетон, вашият разговор е изпълнен с поучителни неща.
— Ето какво, господине. През моите пътешествия случайно се срещнах с един испанец, който беше видял много страни, а между другото и Новия свят.
— Какво общо може да има Новият свят с бутилките, които са на писалището и на скрина?
— Търпение, господине, всичко ще дойде по реда си.
— Имате право, Мускетон, осланям се на вас и слушам.
— Този испанец имаше слуга, който го придружавал в пътуването му в Мексико. Слугата беше от моя край и ние много бързо се сдружихме, още повече, че и характерите ни в много отношения си схождаха. И двамата обичахме най-много лова и той ми разправяше как в пампасите местните жители ловели тигри и бикове с обикновени примки, които хвърляли на шията на тия страшни животни. В началото не ми се вярваше, че може да се стигне до такава ловкост, да хвърляш от двадесет-тридесет крачки края на едно въже, където пожелаеш, но пред доказателствата скоро трябваше да се признае правдивостта на разказа. Приятелят ми поставяше бутилка на тридесет крачки и при всяко хвърляне улавяше гърлото й с примката. Започнах да се упражнявам и понеже природата ме е надарила с някои и други способности, днес хвърлям ласото не по-зле от който и да било мексиканец. Е, разбирате ли? Нашият стопанин има претъпкана изба, само че ключът е винаги в джоба му. Но избата има прозорче. През това прозорче аз хвърлям ласото и понеже сега зная къде е най-хубавото местенце, оттам черпя виното. Ето, господине, каква е връзката между Новия свят и бутилките, които са на скрина и писалището. Сега искате ли да опитате нашето вино и да ми кажете без предубеждение добро ли е то или не?