— Благодаря, приятелю, благодаря. Съжалявам, но току-що закусих.
— Хайде, Мускетон — каза Портос, — сложи масата и докато ние с тебе закусваме, д’Артанян ще ни разкаже какво се е случило с него през тия десет дни, откакто ни напусна.
— С удоволствие — съгласи се д’Артанян.
Докато Портос и Мускетон закусваха с апетит на оздравяващи и с братска сърдечност, която сближава хората в нещастие, д’Артанян разказа как раненият Арамис е бил принуден да остане в Кревкьор, как е оставил Атос в Амиен да се бори срещу четирима души, които го обвинили, че е фалшификатор на монети, и как самият той, д’Артанян, е бил принуден да продупчи корема на конт дьо Вард, за да се добере до Англия.
Но тук свърши откровеността на д’Артанян. Той добави само, че на връщане от Англия е довел четири великолепни коня — един за себе си и по един за приятелите си. Накрая каза на Портос, че определеният за него кон е вече в конюшнята на странноприемницата.
В този миг влезе Планше. Той съобщи на господаря си, че конете вече са добре отпочинали и че могат да тръгнат и вечерта да пренощуват в Клермон.
Понеже д’Артанян беше вече почти спокоен за Портос и бързаше да узнае какво е станало с другите двама приятели, той подаде ръка на болния и го уведоми, че отива да продължи издирванията си. И понеже смята да се върне по същия път, ако след седем-осем дни Портос бъде още в странноприемницата „Гран Сен Мартен“, ще го вземе, като мине.
Портос отговори, че по всяка вероятност коляното му няма да му позволи да си замине по-рано. Освен това той трябваше да остане в Шантии, за да чака отговор от дукесата си.
Д’Артанян му пожела бърз и благоприятен отговор. Повери отново Портос на Мускетон и след като плати на съдържателя, тръгна на път с Планше, освободен вече от единия запасен кон.
XXVI
ТЕЗАТА НА АРАМИС
Д’Артанян не спомена нищо на Портос нито за раната, нито за прокуроршата му. Макар и млад, нашият беарнец беше много умен. И така, той се престори, че вярва всичко, което му разказва тщеславният мускетар, убеден, че никоя дружба не може да устои пред разкриването на една тайна, особено когато тази тайна засяга самолюбието. После човек винаги има известно нравствено превъзходство над онези, чийто живот познава. А д’Артанян в плановете си за бъдещи интриги и решен да направи от приятелите си оръдия за собствения си успех, д’Артанян беше доволен, че събира предварително в ръката си невидимите нишки, с помощта на които смяташе да ги ръководи.
Но из целия път дълбока скръб свиваше сърцето му. Той мислеше за младата и хубава госпожа Бонасийо, която трябваше да го възнагради за предаността му. Но нека побързаме да кажем, че тая скръб на младия човек не произлизаше толкова от съжалението за изгубеното щастие, колкото от страха, който изпитваше, да не би някакво нещастие да сполети клетата жена. За него, а в това нямаше никакво съмнение, тя беше жертва на отмъщението на кардинала, а както е известно, отмъщенията на негово високопреосвещенство бяха ужасни. По какъв начин беше спечелил благоволението на министъра, той сам не знаеше и навярно капитанът на гвардейците, Господин дьо Кавоа, щеше да му открие това, ако го беше намерил в къщи.
Нищо не убива така времето и не скъсява пътя, както една мисъл, която поглъща всецяло този, който размишлява. Външният живот прилича тогава на сън, а тази мисъл е неговото съновидение. Под нейно влияние времето няма вече мярка, пространството няма вече разстояние. Тръгваш от едно място, пристигаш на друго — ето всичко. От изминатото разстояние в паметта ти не остава нищо — само някаква смътна мъгла, в която се губят хиляди неясни представи за дървета, планини и гледки. Обзет от такива видения, д’Артанян измина, без да пришпорва коня си, шестте или осемте левги, които отделят Шантии от Кревкьор, и стигна в селото, без да си спомня нищо от онова, което бе срещнал по пътя. Едва там се опомни, разтърси глава, съзря странноприемницата, където беше оставил Арамис, подкара коня си в тръс и спря пред вратата.