— Защо пък днес, а не вчера или утре? Какво ви се е случило днес, приятелю, та сте обзет от такива мрачни мисли?
— Тази рана, драги ми д’Артанян, беше предупреждение от небето.
— Раната ли? Та тя е почти зарасла и съм убеден, че днес вие не страдате най-много от нея.
— А от какво? — запита Арамис, като се изчерви.
— Вие имате сърдечна рана, Арамис, по-болезнена и по-кървава, рана, нанесена от жена.
Очите на Арамис неволно блеснаха.
— Престанете — каза той, като прикри вълнението си под привидно равнодушие, — не говорете за тия неща. Аз да мисля за такова нещо? Аз да имам любовна мъка? Да не съм си изгубил ума според вас? И за кого? За някаква гризетка, за някаква камериерка, която ухажвах, когато бях в гарнизона, ха!
— Извинете, драги Арамис, но мислех, че вие се прицелвахте по-високо.
— По-високо ли? Та кой съм аз, за да имам такива стремежи? Жалък мускетар, много беден и незначителен, който ненавижда робството и се чувствува напълно излишен на света!
— Арамис! Арамис! — извика д’Артанян, като погледна недоверчиво приятеля си.
— Аз съм прах и се връщам в праха. Животът е пълен с мъки и унижения — продължи той мрачен. — Всички нишки, които го свързват с щастието, се късат една след друга в ръцете на човека, а най-вече златните нишки. О, драги ми д’Артанян! — добави той, като придаде лека горчивина на гласа си. — Послушайте ме, крийте грижливо раните си, когато имате рани. Мълчанието е последната радост на нещастните. Пазете се, не издавайте никому своите скърби. Любопитните пият сълзите ни, както мухите пият кръвта на ранения елен.
— Уви, драги ми Арамис! — рече д’Артанян и на свой ред въздъхна дълбоко. — Вие разказвате моята собствена история.
— Как?
— Да, жената, която обичах, която обожавах, ми бе отнета насила. Не зная къде е, къде са я завели. Може би е в затвора, може би е мъртва.
— Да, но вие имате поне тая утеха, че тя ви е напуснала не по своя воля и ако нямате известие от нея, то е, защото са й забранили да бъде във връзка с вас, докато аз…
— Докато вие…
— Нищо — отвърна Арамис, — нищо.
— Значи вие се отказвате завинаги от света. Взели сте това решение и свършено?
— Завинаги. Днес вие сте мой приятел, утре ще бъдете за мене само сянка, нещо повече дори, ще престанете да съществувате. Светът е гроб, нищо друго.
— Дявол да го вземе! Много тъжни работи говорите.
— Какво да се прави! Призванието ме влече, то ме отнася. — Д’Артанян се усмихна и не отговори нищо. Арамис продължи:
— И все пак, докато съм още на земята, иска ми се да поговорим за вас, за приятелите ни.
— А аз — каза д’Артанян — бих искал да ви поговоря за самия вас, но виждам, че вие сте се откъснали от всичко. Вие гледате с пренебрежение на любовта, приятелите за вас са сенки, светът — гроб.
— Уви! Вие сам ще се уверите в това — рече Арамис с въздишка.
— Да не говорим тогава повече за това — предложи д’Артанян — и да изгорим писмото, в което навярно ви съобщават за някоя нова изневяра на вашата гризетка или на вашата камериерка.
— Какво писмо? — попита бързо Арамис.
— Писмото, което е пристигнало у вас през вашето отсъствие и което ми дадоха да ви предам.
— Но от кого е това писмо?
— От някоя разплакана прислужничка, от някоя отчаяна гризетка. Може би от камериерката на госпожа дьо Шеврьоз, която е била принудена да се върне в Тур с господарката си и за по-голяма тежест е взела парфюмирана хартия и е запечатала писмото с короната на дукесата.
— Какво говорите?
— Чакайте, може да съм го загубил! — подметна хитро момъкът, като се престори, че търси. — Добре, че светът е гроб, че мъжете, а следователно и жените са сенки, и че любовта е чувство, към което вие се отнасяте с пренебрежение!
— Ах, д’Артанян, д’Артанян! — извика Арамис. — Не ме измъчвай!
— А, ето го най-после! — каза д’Артанян. И той измъкна писмото от джоба си.
Арамис скочи, грабна писмото, прочете го или по-право — погълна го. Лицето му сияеше.
— Изглежда, че прислужничката има добър стил — подхвърли небрежно д’Артанян.
— Благодаря ти, д’Артанян! — извика обезумелият от радост Арамис. — Тя е била принудена да се върне в Тур. Тя не ми е изменила и продължава да ме обича. Ела, приятелю, дай да те целуна. Ах, задушавам се от щастие!
И двамата приятели започнаха да играят около почтения Йоан Златоуст и да тъпчат храбро листата от тезата, които бяха паднали на пода.
В този миг влезе Базен със спанака и яйцата.
— Бягай, нещастнико! — извика Арамис, като хвърли черната си шапчица в лицето му. — Върни се, откъдето си дошъл, и махни тези отвратителни зеленчуци и ужасни яйца! Поръчай задушен заек, угоен петел, овнешко печено и четири бутилки старо бургундско вино.