Базен, който гледаше господаря си, без да разбира нищо от тая промяна, изпусна тъжно яйцата в спанака, а спанака на пода.
— Сега му е времето да посветите живота си на царя на царете — каза д’Артанян, — ако искате да му бъдете приятен.
— Вървете по дяволите с вашия латински! Скъпи ми д’Артанян, да пием, дявол да го вземе, да пием! Да пием много и разкажете ми какво стана там!
XXVII
ЖЕНАТА НА АТОС
— Сега остава да узнаем какво е станало с Атос — напомни д’Артанян на веселия Арамис, след като го осведоми какво се беше случило в столицата след тяхното заминаване и след като прекрасният обед бе накарал единия да забрави тезата си, а другия — умората.
— Мислите ли, че може да му се е случило нещастие? — запита Арамис. — Атос е толкова хладнокръвен и храбър, служи си тъй ловко с шпагата.
— Да, разбира се, и никой не познава по-добре от мене храбростта и ловкостта на Атос; но аз предпочитам да кръстосам шпагата си с копия, отколкото с тояги; боя се да не би Атос да е пребит от прислугата, тъй като слугите са хора, които удрят силно и не свършват скоро. Ето защо, да си призная, иска ми се да тръгна колкото може по-скоро.
— Ще гледам да ви придружа — рече Арамис, — при все че едва ли съм в състояние да се кача на кон. Вчера се опитах да изтезавам плътта си с оня бич, който виждате на стената, но болката ми попречи да продължа това благочестиво упражнение.
— Така е, драги приятелю, никой досега не е лекувал рана от пушка с бич. Но вие сте били болен, а болестта обърква ума и затова ви извинявам.
— И кога заминавате?
— Утре призори. Починете си тая вечер колкото е възможно по-добре, а утре, ако можете, ще заминем заедно.
— Тогава до утре — каза Арамис. — Макар и да сте от желязо, вие имате нужда от почивка.
На другия ден, когато д’Артанян влезе в стаята на Арамис, намери го до прозореца.
— Какво сте се загледали? — попита д’Артанян.
— Аз ли? Любувам се на тия три прекрасни коня, които конярите държат за поводите. Истинско удоволствие е да пътуваш с такива коне.
— Е, вие ще изпитате това удоволствие, драги Арамис, защото единият от тези коне е ваш.
— Ами! Кой е мой?
— Който от тях пожелаете. За мене е все едно.
— Скъпото седло на него също ли е мое?
— Разбира се.
— Вие се шегувате, д’Артанян.
— Аз не се шегувам вече, откакто престанахте да говорите латински.
— За мене ли са украсените със злато кобури, кадифената му наметка и седлото, изработено със сребро?
— За вас, както е за мене конят, който тупа с копито, а онзи, който подскача, е за Атос.
— Дявол да го вземе! Та това са три великолепни животни.
— Радвам се, че ви харесват.
— Кралят ли ви направи този подарък?
— Във всеки случай не кардиналът. Но не се грижете откъде са. Знайте само, че единият от трите е ваша собственост.
— Вземам този, който държи червенокосият слуга.
— Прекрасно!
— Боже господи, ето че забравих болката! — извика Арамис. — Бих го яхнал и с тридесет куршума в тялото си. Гледай ти какви стремена! Хей, Базен! Ела тук веднага.
Базен застана сънен и унил на прага.
— Лъсни ми шпагата, оправи ми шапката, изчеткай мантията и напълни пистолетите! — нареди Арамис.
— Последното нареждане е излишно — прекъсна го Д’Артанян. — В кобурите има пълни пистолети.
Базен въздъхна.
— Хайде, Базен, успокойте се — каза д’Артанян, — Каквото и положение да заемаш, можеш да влезеш в царството небесно.
— Господинът беше вече такъв добър богослов — измънка Базен, готов да заплаче. — Щеше да стане епископ, а може би и кардинал.
— Ех, клети ми Базен, хайде поразмисли малко. Какъв смисъл има да си духовник, моля ти се? Пак няма да избегнеш войната. Ти виждаш много добре, че кардиналът ще участвува във войната с шлем на главата и с копие в ръка. А какво ще кажеш за господин Ногаре дьо Ла Валет? И той е кардинал. Питай слугата му колко пъти му е приготвял превръзки.
— Уви! — въздъхна Базен. — Зная това, господине. Днес всичко се е объркало.
Докато говореха така, двамата младежи и бедният слуга слязоха долу.
— Дръж ми стремето, Базен — каза Арамис.
И Арамис се метна на седлото с присъщата му гъвкавост и лекота. Но след няколко скокове и обиколки с благородното животно ездачът почувствува такива непоносими болки, че пребледня и се олюля. Д’Артанян, който предвиждаше, че може да се случи такова нещо и не го изпускаше из очи, се спусна към него, прихвана го и го заведе в стаята му.