— Пазете се, драги Арамис, лекувайте се — рече той, — а аз ще отида сам да потърся Атос.
— Вие сте човек от стомана — каза му Арамис.
— Не, на мен просто ми върви, това е всичко. А какво ще правите, докато се върна? Никакви разсъждения за пръстите и благословиите, нали?
Арамис се усмихна.
— Ще пиша стихове — отвърна той.
— Да, стихове, пропити с уханието от писмото на прислужничката на госпожа дьо Шеврьоз. Научете Базен на правилно стихосложение, това ще го утеши. А на коня се качвайте всеки ден по малко, така ще привикнете към седлото.
— О, колкото за това, бъдете спокоен — отговори Арамис. — Ще ме намерите готов да ви последвам.
Сбогуваха се и след десет минути д’Артанян, поверил приятеля си на Базен и на кръчмарката, препускаше по пътя за Амиен.
В какво състояние щеше да намери Атос и дали изобщо щеше да го намери? Положението, в което го остави, беше опасно. Можеше и да е загинал. При тази мисъл той се намръщи, въздъхна няколко пъти и тихо се закле, че ще отмъсти. От всичките му приятели Атос беше най-възрастен и следователно най-чужд наглед на неговите вкусове и наклонности.
Но д’Артанян имаше явно предпочитание към този благородник. Благородната и изискана външност на Атос, проблясъците на величие, които озаряваха от време на време мрака, в който той се беше затворил доброволно, неизменното едно и също настроение, което го правеше най-добрия другар на света, пресилената и хаплива веселост, храбростта му, която би могла да се нарече сляпа, ако не беше плод на рядко хладнокръвие, всички тези качества извикваха не само уважението и приятелството на д’Артанян, но и неговото възхищение.
И наистина, сравнен дори с изискания и благороден придворен господин дьо Тревил, Атос можеше, когато бе в добро настроение, да издържи с успех това сравнение. Той имаше среден ръст, но тялото му беше така стройно и така добре сложено, че неведнъж в борба с Портос той бе побеждавал гиганта, чиято физическа сила беше станала пословична сред мускетарите. Лицето му, с проницателен поглед, с правилен нос и очертана брадичка като на Брут, беше чудно приветливо и величествено. Ръцете му, за които не полагаше никакви грижи, довеждаха до отчаяние Арамис, който поддържаше своите ръце с големи количества бадемов крем и благовонни масла. Гласът му беше плътен и мелодичен и освен това най-необяснимото у Атос, който винаги си даваше вид на малък и незначителен човек, беше познаването на света и обноските в най-изисканото общество, тези навици на добре възпитан човек, които сякаш неволно прозираха и в най-дребните му постъпки.
Ставаше ли дума да се даде обед, Атос го устройваше по-добре от всеки друг, като поставяше всеки гост на съответното място според положението, което му бяха създали неговите прадеди или което си беше създал той самият. Станеше ли дума за хералдика, Атос познаваше всички благородни семейства в кралството, тяхното родословие, техните връзки, гербовете им и произхода на тези гербове. И най-малките подробности в етикета му бяха известни, той знаеше какви са правата на едрите собственици познаваше основно лова с кучета и със соколи и един ден в разговора си за това велико изкуство зачуди дори самия Луи XIII, който всъщност беше много вещ в тази област.
Както всички знатни благородници в тази епоха, той яздеше и се фехтоваше съвършено. Освен това образованието му беше толкова всестранно дори по отношение на схоластичните науки, които благородниците по това време тъй рядко изучаваха, че той се усмихваше на латинските изрази на Арамис, които Портос се правеше, че разбира. Дори два или три пъти, когато Арамис допуснеше някоя граматическа грешка, беше се случвало за голямо учудване на неговите приятели той да постави глагола в съответното време и съществителното в съответния падеж. Освен това честността му беше безукорна в оня век, когато военните отстъпваха толкова лесно от вярата и съвестта си, любовниците от установената вежливост, свойствена на нашето време, а бедните — от седмата божа заповед. С други думи, Атос беше съвсем необикновен човек.
И все пак виждаха този толкова забележителен човек, това прекрасно създание, този тъй изискан ум да клони неусетно към обикновения живот, както старците клонят към душевно и телесно безсилие. В дни на лишения, а това се случваше често, всичко светло у Атос угасваше и блестящите му качества потъваха сякаш в дълбок мрак.
Тогава, когато полубогът изчезнеше, от него едва ли оставаше и човек. Навел глава с помътен поглед, с бавен и мъчителен говор, Атос гледаше с часове ту бутилката и чашата си, ту Гримо, който, свикнал да му се подчинява по даден знак, четеше в безжизнения поглед на своя господар и най-малкото му желание и веднага го изпълняваше. Ако четиримата приятели се съберяха в такъв момент, някоя дума, измъкната със страхотно усилие, беше единственото участие на Атос в разговора. В замяна на това пък Атос сам пиеше за четирима и тогава намръщваше още повече вежди и ставаше още по-тъжен.