Д’Артанян, чийто изпитателен и проницателен ум ни е добре известен, още не бе успял, колкото и силно да беше желанието му, да задоволи любопитството си в това отношение. Не бе успял още да открие нито една причина за това му състояние, да разбере обстоятелствата, които го пораждаха. Атос не получаваше писма, Атос не извършваше каквато и да било постъпка, която да не е известна на всичките му приятели.
Не можеше да се каже, че виното е причина за тази тъга, защото, напротив, той пиеше, за да надвие тъгата, която това лекарство, както казахме, правеше още по-дълбока. Мрачното настроение не можеше да се припише и на играта, защото за разлика от Портос, който пееше или ругаеше според щастието или нещастието, в играта Атос беше еднакво равнодушен и когато печелеше, и когато губеше. Една вечер в клуба на мускетарите той спечели хиляда пистола, след това ги загуби заедно с обшития със злато празничен колан, после си върна всичко и сто луи отгоре, без хубавите му черни вежди да трепнат нито за миг, без ръцете му да изгубят седефения си оттенък и без разговорът, който тази вечер беше приятен, да загуби спокойния си и приятен тон.
Атмосферното влияние също не помрачаваше лицето му, както това става с нашите съседи англичаните, защото неговата тъга обикновено се усилваше през най-хубавите дни на годината. Юни и юли бяха ужасни месеци за Атос.
В настоящето той нямаше скърби, дигаше рамене, когато му споменяха за бъдещето, неговата тайна значи се криеше в миналото, както бяха загатвали смътно на д’Артанян.
Тази тайнственост, която забулваше цялата му личност, правеше още по-интересен човека, който никога, дори когато беше пил извънредно много, не беше открил нищо нито с думи, нито с поглед, колкото и умели да бяха зададените въпроси.
„Да — мислеше си д’Артанян, — горкият Атос, сега може би е мъртъв, и то по моя вина, защото аз го увлякох в това приключение, началото на което той не знаеше, не ще узнае и края му, и от което нямаше да извлече полза.“
— Не бива да забравяме — продължи Планше, — че на него навярно ние дължим живота си. Помните ли как извика „Бягай, д’Артанян! Пипнаха ме.“ И след като изпразни двата си пистолета, как страшно иззвънтя с шпагата си! Като двадесет души или по-право като двадесет бесни дяволи!
Тези думи удвоиха усърдието на д’Артанян и той подкани коня си, който нямаше нужда от тази подкана, тъй като носеше ездача си в галоп.
Към единадесет часа сутринта забелязаха Амиен. В единадесет и половина бяха пред вратата на проклетата странноприемница.
Д’Артанян често беше замислял срещу подлия съдържател едно от ония славни отмъщения, само надеждата за които утешава. И той влезе в странноприемницата с нахлупена над очите шапка, с лявата ръка върху дръжката на шпагата си, а с дясната пляскаше с камшика си.
— Познавате ли ме? — запита той съдържателя, който пристъпваше, за да му се поклони.
— Нямам тази чест, ваша светлост — отвърна съдържателят, заслепен от блестящия начин, по който д’Артанян се представяше.
— Как, не ме ли познавате!
— Не, ваша светлост.
— Добре, с две думи ще ви възвърна паметта. Какво направихте с онзи благородник, когото имахте дързостта преди петнадесетина дни да обявите, че е фалшификатор на пари?
Съдържателят пребледня, защото д’Артанян беше взел извънредно застрашителна поза, а Планше следваше примера на господаря си.
— Ах, ваша светлост, не ми говорете за това — извика с най-плачлив глас съдържателят. — Господи, колко скъпо заплатих за тази грешка. Ах, какъв нещастник съм аз!
— Питам ви, какво стана с този благородник?
— Благоволете да ме изслушате, ваша светлост, и бъдете милостив. Седнете, седнете, моля ви.
Ням от гняв и тревога, д’Артанян седна, заплашителен съдия. Планше се облегна гордо на креслото му.
— Ето какво стана, ваша светлост — започна, цял разтреперан, съдържателят. — Сега вече ви познах. Вие сте господинът, който замина, когато имах злополучното недоразумение с благородника, за когото говорите.
— Да, аз съм. И вие много добре виждате, че не можете да се надявате на някаква милост, ако не кажете самата истина.